Сага за Австралия

Оная част от острова, която се намираше откъм страната на Филипсбърг и Водопада, пак не си дояждаше — уж беше на някакви си пет-шест километра, а беше откъсната от останалите селища, все едно се намираше по-далеч и от Порт Джаксън. Във Филипсбърг почти не садяха зеленчуци, за да отглеждат лен, а да го снабдява с храна, бе възложено на интенданта на селището господин Андрю Хюм. Той обаче бе погълнат изцяло от далаверите със затворнически дрехи и непрекъснато си навличаше гнева на майор Рос, като крадеше от дажбите на подопечните си, за да продава на черно задигнатото на войниците от Корпуса на Нов Южен Уелс, разквартируван, горе-долу, по средата на пътя за Водопада. И понеже сега войската на заместник-губернатора се състоеше почти изцяло от войниците от Корпуса, Рос се видя в чудо от съюза между Хюм и капитан Хил и не знаеше какво да стори, за да наложи ред във Филипсбърг. Един от тъкачите на лен умря — бил толкова прегладнял човекът, че изял в гората растение, което помислил за зеле, но и това не спря Хюм и той продължи да си върти далаверите, подпомаган от Хил и неговите войници.

Храната се превърна в истинска ябълка на раздора и пропастта между онези, които я произвеждаха и не гладуваха, и онези, които не произвеждаха нищо и не си дояждаха, ставаше от ден на ден все по-дълбока под съпровода на свистящия камшик, с който налагаха провинилите се — задължително в присъствието на лекар. Накрая Калъм, Уентуърт, Консидън и Джеймисън влязоха в нещо като съзаклятие — когото и да повикаха да надзирава побоя, той оповестяваше на бияча, че трябва да спре, някъде между петнайсетия и петдесетия удар с камшика и постановяваше, че не може да продължи, докато раните не зараснат напълно. Така обикновено минаваше доста време, докато удареха на провинилия се всичките двеста камшика, и накрая майор Рос нерядко му прощаваше, да не би да го осакатят.

Все по-често се събираше и военният трибунал. Разногласията и омразата, породени от различията в чиновете и старшинството, сякаш ръсеха сол върху и без това наранените чувства на военните. Повечето пехотинци и войници, включително техните офицери, си бяха хора неуки, тесногръди, избухливи, обидчиви, възмутително незрели и лековерни — хващаха се на всичко, което им кажеха. И най-дребната проява на неуважение се раздуваше, докато не приемеше размерите на непростима обида, особено ако в действие влезеха клюките, ширещи се и сред свободните граждани, и сред каторжниците.

Неуморният лейтенант Ралф Кларк спечели още повече благоволението на майор Рос, като (къде с почтени, къде с непочтени средства) се добра до писмо, което писарят на майора — Франсис Фолкс, беше написал до военния прокурор капитан Дейвид Колинс в Порт Джаксън. В документа Фолкс обвиняваше Рос в небивала жестокост, потисничество, в това, че лишавал и свободни граждани, и каторжници от законно полагащите им се дажби, в какво ли още не. Към писмото бяха приложени и други доноси, потвърждаващи изложеното в него, както и някои мнения за поведението на заместник–губернатора на остров Норфолк, където той бе описан като нещо средно между Иван Грозни и Торквемада. Рос отвърна на удара, като окова Фолкс във вериги, иззе писмото, донесенията и мненията като веществено доказателство, а след това се разпореди получателят на писмото — Колинс, да изправи писаря пред съд в Порт Джаксън. Но Колинс, макар и да бе офицер пехотинец, мразеше до смърт Робърт Рос и той бе наясно чия страна ще вземе прокурорът. Това обаче не го спря. Правилникът си беше правилник, военното положение за жалост вече бе останало в миналото. Колко жалко!

На втори ноември пристигна „Атлантик“, донесъл новина, която подейства като гръм от ясно небе и на самия майор Рос. Корабът докара и пощата — писмата и колетите, донесени от „Горгона“ чак от Портсмут. Точно така, „Горгона“ най-сетне се бе появила. Освен това с „Атлантик“ дойде и нов заместник-губернатор на остров Норфолк — капитан трети ранг Филип Гидли Кинг, който се беше върнал от Англия с „Горгона“ и бе довел годеницата си Ана Джоузефа. Когато слязоха от „Атлантик“ на остров Норфолк, тя вече бе в много напреднала бременност и за нея се грижеше младият Уилям Нийт Чапман, протеже на Кинг и (поне на хартия) негов земемер. Хората на острова, свикнали с владичеството на майор Рос, така и не можаха да определят кой от двамата: Ана Джоузефа или Уили Чапман, е по-смешен — те си викаха братко и сестро, току се кикотеха, гледаха се дяволито и привличаха всеобщото внимание с това, че си приличаха като две капки вода. Двете момчета на Кинг от Ан Инет не пристигнаха, макар че според мълвата по-големият — Норфолк, бил оставен при родителите на госпожа Кинг в Англия. Родителите на самия Кинг бяха по-строги, което накара мнозина да предполагат, че семейството на Ана Джоузефа е свикнало повече с копелетата, дали пък Ана Джоузефа и Уили Чапман не бяха…