Сага за Австралия

— Не, недей — отсече Стивън. — Зарежи тази работа. Откакто се размина на косъм със смъртта, майорът си е навил на пръста, че трябва да имаме страх от Бога и че не е на добро, дето си нямаме свещеник. Сега вече е убеден, че престъпленията са зачестили, понеже не отслужваме както трябва неделната служба и сме безбожници. Какво да го правиш, шотландец е човекът и е силно повлиян от безпощадната презвитерианска нравственост. Вече не носиш отговорност за Лоръл — каквото и да кажеш на майора, това няма да промени решението му. Колкото и да е странно, случката говори добре за теб — поне според Рос. Тръгваш си от къщата и хоп! Лоръл съгрешава.

— Не ми трябва одобрение с цената на чужди страдания — пророни горчиво Ричард. — Понякога мразя Бога.

— Не, не мразиш Бога. Мразиш ония глупци, които се представят за Божии слуги.

На шестнайсети септември пристигна „Саламандър“, докарал двеста каторжници и още мъже от Корпуса на Нов Южен Уелс. След като корабът вдигна котва, населението на остров Норфолк вече възлизаше на хиляда сто и петнайсет души. Откакто бе дошла „Мери Ан“, рязко се беше увеличил броят и на смъртните случаи, и на наказаните с удари с камшик на голо — дотогава последният човек, споминал се от болест или от естествена смърт, бе Джон Прайс, каторжник, пристигнал със „Сюрприз“ и издъхнал още през 1790 година от последиците от ужасното пътуване.

Сега съотношението между мъже и жени бе силно нарушено в полза на мъжете, които обаче не бяха силни и здрави. Повечето новопристигнали бяха толкова болни, че рано или късно бяха обречени да умрат, а не толкова изнемощелите непрекъснато плячкосваха градините или се опитваха да оберат Държавния резерв, та след толкова изпитания, струпали се на главите им, да живеят малко по-сносно. Закоравелите престъпници, изселени тук от губернатор Филипс, тутакси се присъединяваха към лагера на Франсис, Пек, Дайър и Пикет, при тях отиваха и разочаровани хора като Уили Дринг, който целият беше в белези от камшиците, стоварили се върху гърбината му, и когото Ричард помнеше от „Александър“ като свястно момче. Всеки Божи ден избухваха ожесточени кавги и затворът вечно бе препълнен, винаги имаше и хора, които да въртят хромелите. Все по-често се виждаха оковани мъже, че и жени. Вече всички гледаха да се изнесат от селището Сидни, от Куинсбъро и Филипсбърг. Нат Лукас, който от приятелите на Ричард живееше най-близо до Сидни, се бе заел да изсича горните, залесени части на парцела си, към който му бяха отпуснали още няколко декара, и си строеше нова къща възможно най-далеч от равнината.

Ричард си беше взел, разбира се, разсад и филизи от бамбук и захарна тръстика, които да пресади на новия участък, а израслия бамбук беше изсякъл, та сега имаше няколко дръжки на въдици. Вече не ходеше на нос Хънтър, където преди бе ловил риба — двамата със Стивън се бяха отказали от мястото, понеже там се събираше много народ и до носа се стигаше през Сидни. Според Ричард селището заприличваше все повече на Порт Джаксън така, както си го представяше той, с тази разлика, че тук постройките бяха дървени. „Мери Ан“ и „Саламандър“ се бяха върнали при негово превъзходителство губернатора в Порт Джаксън, натоварени с варовик от остров Норфолк, от който да направят хоросан за тухлите и късовете пясъчник — Порт Джаксън, който напоследък всички наричаха Сидни, също се разрастваше.

Откакто Ричард се бе преместил да живее при Моргановия поток, те със Стивън ходеха да ловят риба на малък, покрит с пясък плаж между залива Сидни, там, където спираха корабите, и най-западната му точка — нос Рос. До плажа стигаха, общо взето, за същото време, както и до най-източната точка на залива — нос Хънтър, а сега двамата разполагаха и с бамбукови дръжки за въдиците и това увеличаваше много възможността да хванат някоя по-едра риба, навъртаща се близо до повърхността на водата.

— Какво ще кажеш, носят се слухове, че във Франция била избухнала голяма революция? — попита Стивън, докато изкормваха в сянката на една издадена скала голяма риба, която бяха уловили.

— И в колониите в Америка имаше революция, защо да няма и във Франция? Жалко, че „Мери Ан“ и „Саламандър“ не донесоха вестници от Лондон, явно ще се наложи да чакаме, докато „Горгона“ пристигне в Порт Джаксън, за да разберем какво всъщност се е случило. „Горгона“ ще донесе и писма от жените на хора като Рос и драгия Ралфи.

— А ти писа ли вкъщи, Ричард?

— Не, не съм. Ще пиша чак когато имам какво да им кажа.

Стивън го погледна озадачен. Какво да им каже ли? Ами „Александър“? Ами Порт Джаксън? Ами остров Норфолк?

— Не виждам смисъл да пиша тъжни неща — поясни Ричард. — Когато седна да пиша, искам да съм в състояние да съобщя на семейството и приятелите си в Англия, че съм оцелял и дори съм постигнал нещичко. И че животът ми в Антиподите не е празен съсъд.

— Да, разбирам те. Значи предстои да им пишеш в най-скоро време. Освен ако не си забравил, разбира се, азбуката.

— Гледам да не я забравям. Писма не пиша, но ако не съм капнал от умора, си водя записки върху онова, което съм прочел.