Сага за Австралия

Тръгнаха да се връщат към Моргановия поток и по пътя дадоха малко от огромната вкусна риба на Оливия Лукас. В селището срещнаха Дарси и отрязаха и на него, сетне минаха покрай старата къща на Ричард и заджапаха нагоре по ручея към билото на хълма.

На Кити вече й личеше, че е бременна. Тя се бе оказала идеалната жена за заселник на остров Норфолк, беше се научила да работи с чука, да се справя с неочаквани дребни произшествия — например когато едно от прасенцата на Огъста нагази в зеленчуковите лехи, да заглажда с шкурката дъсчените стени на къщата, така както го правеше Ричард, да сече доста големи дървета, да стъкмява огъня в печката, да носи вода, да готви, чисти и шие. Оповести най-тържествено на Ричард, че в свободното си време вадела от парче памучен плат конците и ги усуквала на фитили. Смятала, щом Ричард заколел някоя свиня, от маста да излее свещи, така че да не им се налага да ги купуват от Държавния резерв, където вървяха по пени парчето.

— Преуморяваш се — пошегува се Стивън, когато седнаха да хапнат от рибата, която Кити бе увила в листа от бананово дърво и беше задушила във фурната.

— Не започвай пак, Стивън! — подвикна тя престорено сърдито, но продължи да яде с апетит. — Ричард вечно ми опява. Наистина се чувствам добре, имам сили за двама. Пък и установих, че ми е най-добре, когато върша нещо. Особено тук, в моята къща, нали бях с Ричард още преди да започне строежът.

— Щом намеря човек, на когото мога да се доверя, Кити, ще платя на управата на острова и ще го наема, за да върши тежката работа, когато наедрееш.

— Точно тук Джордж Гест сбърка — рече Стивън. — Ако беше изчакал да му изтече срокът на присъдата и се беше разбрал с майор Рос, преди да наеме двама души да му работят, нито той, нито те щяха да отнесат камшика.

— Джордж е свестен човек, но все бърза. Искал е да му излезе по-евтино, като се спазари направо с двамата пехотинци, вместо да плаща на държавата. Но английската държава не допуска такива неща. Колкото и да я презирам, не виждам смисъл да се опитвам да я лъжа. Ще си наема човек за десет лири стерлинги годишно, по джоба ми е. Е, след като си платя дълговете — усмихна се той.

— Ти, Ричард, също се преуморяваш.

— Няма такова нещо. Каква по-добра почивка от това да доловя риба на скалите в събота сутринта, да поработя в градината или след неделната служба да изрина торта в свинарника? Добре, че забраните на майора за неделята не се разпростират и върху работа — нали тя му пълни хранилищата! Той роптае само срещу пиенето и комара.

— Понеже стана дума за пиене, ония приятелчета от Корпуса на Нов Южен Уелс са се сдушили с Франсис Мий и Елайъс Бишоп и варят алкохол.

— Е, беше неизбежно, особено откакто майорът стана толкова набожен. Освен това миналия февруари натовари на „Бдителност“ доста от онова, което произведохме в спиртоварната. А ние произведохме немалко — казаните работеха и денем, и нощем, че и в неделя — прихна Ричард.

Стивън си тръгна, а Ричард и Кити работиха рамо до рамо в градината, докато се мръкна, после седнаха да вечерят. След пресаждането малките цитрусови дръвчета се бяха хванали, както кажи-речи и всичко останало. Тая година почти нямаше гъсеници, беше и сухо и пшеницата, засята на държавните ниви в Артъровия дол, както и държавната царевица в Куинсбъро обещаваха да дадат пребогата реколта. Пак бяха духали, разбира се, ураганните солени ветрове, за късмет обаче подир тях се бяха изливали проливни дъждове, затова посевите не бяха изсъхнали. Дори при хиляда сто и петнайсет жители остров Норфолк по всяка вероятност щеше да си осигури прехраната, дори щеше да остане свинско и за Порт Джаксън.

В Сидни, Куинсбъро и Филипсбърг каторжниците, които не жалеха сили и се трудеха с пот на чело в градините, си имаха големи разправии с мързеливите пехотинци и моряци. Сега вече броят на тежко болните каторжници наистина беше много голям и те нямаха сили за нищо — някои умираха, другите, както навремето в Порт Джаксън, ставаха лесна плячка на силните, които грабеха немощните и им отнемаха и последния залък, и последната риза от гърба. Онези, които волю-неволю трябваше да работят къртовски, за да изхранват изпадналите в нужда поради болест, започнаха да роптаят. Особено ако вече си бяха излежали присъдата или бяха оправдани, тоест, имаха право, каквото произведат, да го задържат за себе си или да го продават на Държавния резерв.