Сага за Австралия

— По-хубава не съм виждала. В писмото си господин Тисълтуейт пише, че била последният писък на модата, графините и другите му там знатни дами само с такива се разхождали. Разправя и че човек вече не можел да разпознае благородничката от леката жена… — Кити се сепна, ужасена какви ги е наговорила, Лизи обаче се беше втренчила в шишенцето с лекарството. — Виж какво — побърза да каже Кити, — не увесвай нос, семейство Кинг може да те остави като готвачка. Ричард ми каза как майор Рос не можел да те нахвали, по-вкусни гозби от твоите не бил опитвал.

— Аз обаче си имам други намерения — отвърна високопарно Лизи.

Сърчицето на Кити трепна радостно — Лизи Лок беше обидена от дън душа, беше и стъписана, но ето, вече се съвземаше. То оставаше да не се съвземе. „Такива сме си ние, каторжничките — куражлийки! Не се даваме току-така. Нямаше да дойдем на другия край на света и да оцелеем, ако не бяхме куражлийки. Лизи си е костелив орех. Но по душа не е лоша. Инак е нямало да оцелее. Свободните граждани сигурно цъкат с език и се възхищават на госпожа Кинг, задето е толкова смела, не се е уплашила да дойде чак тук и да преглътне неудобствата и неуредиците, но госпожа Кинг не е била каторжничка и аз никога няма да й се възхищавам така, както се възхищавам на Лизи Лок. Или на Мери Ролт. Или на Кити Кларк. Така че, драга ми госпожо Кинг, да имаш много здраве! Пий си там чая, който слугинчето ти е запарило и ти е поднесло в тънък-претънък порцелан. Слагай си мекичките парцали, след като същото това слугинче каторжничка е изпрало кръвта по тях и ги е проснало да се изсушат! Може и да си образцова съпруга на главния тъмничар, но не можеш да ни стъпиш и на малкия пръст, така да знаеш!“

— И какви намерения имаш? — попита Кити.

— Бях те намразила, задето ми открадна Ричард — отбеляза Лизи, а после се изправи да си сипе още малко чай и да отчупи от буцата захар.

— Честен кръст, не съм ти го крала!

— Знам! По-скоро той открадна теб. Върви, че ги разбери! Мъжете, де. При повечето е достатъчно търбухът им да е пълен и оная работа, дето виси отдолу, да е задоволена, и са щастливи от живота. Но Ричард открай време си е по-различен, още откакто влезе в Глостърската тъмница — да си рече човек, че е потомствен княз, така стъпваше. И беше един спокоен такъв, царствен и сдържан. Никога не му се е налагало да повишава тон. Голям мъж, голямо нещо, ха-ха-ха! Нали, Кити? Или греша?

— Да, така е — потвърди младата жена и пламна като домат по-скоро от невежество, отколкото заради тънкия намек.

— Опъна се дори на Айк Роджърс — още по-голям мъж и от него — и окото му не мигна. Натри му на бърза ръка носа, в миша дупка го натика. Доколкото знам обаче, после се били сприятелили много. Такъв си е нашият Ричард, мъж за чудо и приказ. Аз съм влюбена в него, той обаче никога не ме е харесвал. Отчаяна работа. Отчаяна работа, ти казвам — захлипа пак госпожа Морган и отново стана, за да капне от съдържанието на шишенцето в чая си. — Готово! Сега вече по се ядва. Ти искаш ли?

— Не, мерси. Та какви са ти намеренията, Лизи?

Чак сега Кити си даде сметка, че каквото и да слага в чая си, Лизи го пие сигурно още откакто господин Кинг й е казал, че я уволнява, и е излязъл от стаята.

— Имам си едно наум за Томас Скъли, пехотинец е, току-що се върна, иска да вземе земя тук. На две крачки от Моргановия поток. Хрисим човечец е, общо взето, като Ричард. Но не иска деца. Няма си жена и ми поиска ръката, след като ми опита поничките с банани и ром. Отпратих го, горкия, но сега, щом капитанът разправя да съм си обирала партакешите, защо да не ида при Скъли?

— Много ще се радвам, ако ни станеш съседка — възкликна най-чистосърдечно Кити и се накани да си тръгва.

— Детето кога го чакаш?

— След около два и половина месеца.

— Благодаря ти, че ми донесе шапката. Господин Тисълтуейт, значи.

— Да, господин Джеймс Тисълтуейт.

На Кити доста й беше олекнало на душата, когато излезе навън и видя, че Джоуи и двете кучета я чакат в подножието на хълма Джордж.

— Беше прав, когато настоя да занеса шапката — сподели тя с Ричард, докато режеше на тънички парчета свинското, което сами си бяха осолили, заливаше го със соса, който бе забъркала с много лук, и слагаше в калаените чинии от картофите и зеления фасул. — Ние с Лизи ще станем първи приятелки — засмя се тя. — Двете госпожи Морган. — Сложи една от чиниите пред Стивън, другата — пред Ричард, сетне взе и своята и седна на масата. — Тая сутрин капитан Кинг я е уволнил, клетата.

— Опасявах се от това — рече Стивън и се зае да реже храната на късчета, които да може да загребва с лъжицата. Колко жалко, че нямаха вилици! — Кинг е строг съпруг, иска да предпази жена си от всичко недостойно и отблъскващо, а Лизи Лок безспорно е доста окаяна. Жалко. Госпожа Кинг е висока, леко върлинеста и изобщо не ми прави впечатление на чак толкова благонравна, особено когато е с Уили Чапман. — Той направи кисела физиономия. — Всъщност за Лизи Лок не знам, но тоя тип наистина е отблъскващ. Пиявица, ви казвам.