Сага за Австралия

— Имат си порцеланови чаши и чинийки — съобщи Кити, докато лапаше за двамина, — и аз пих чай с такава чашка. Щом дори в кухнята държат порцелан, значи госпожа Кинг наистина е жена от сой.

— И аз на драго сърце бих ти купил порцеланови чаши и чинийки, Кити — каза Ричард, — но тук не става въпрос само за пари.

Стивън наостри уши.

— Точно така — съгласи се той, след като вдигна глава от чинията. — Остров Норфолк надали ще има в обозримо бъдеще продавница, ще се наложи още дълго да се задоволяваме със сергиите, опъвани от капитаните на кораби на правия плаж. За беда на такива сергии няма да намериш глезотии като порцеланови сервизи за чай и сребърни вилици. Все същите грънци, печки, басма, долнопробна хартия, мастило.

— Трябват ни именно грънци, печки и басма, а не разните му, както се изрази, глезотии — не сме опрели до тях — отбеляза Ричард, отново вживял се в ролята на Бог Отец. — Намират се и дрехи.

— Да, но забелязвам, че жените нещо не ги харесват — възрази Стивън.

— Не ги харесват, защото са ги избирали мъже — усмихна се Кити. — А те си мислят, че една жена ще предпочете да си купи дрешка, вместо порцелан или пердета. При всички положения не избират хубави дрехи.

— А ти искаш ли пердета? — попита Стивън. Глождеше го любопитство защо ли Кити не се притеснява, че не може да се омъжи за Ричард. — Двете госпожи Морган — повтори той, но без угризения на съвестта.

— Точно така — потвърди Кити, сетне остави лъжицата и огледа всекидневната, която малко по малко придобиваше завършен вид: вътрешните стени вече бяха сковани и почти изгладени с шкурката, по тях дори имаше сложени една под друга лавици с книги, младата жена бе намерила и цъфнало цвете, което бе пресадила в очукано канче. — Моята къща си е най-хубава. Ще бъде чудесно, ако си имаме и килими, пердета, вази, картини по стените. Стига да разполагах с коприна за везане, щях да си ушия и възглавнички за столовете и ковьорчета за стените.

— Някой ден и това ще стане — обеща Ричард. — Някой ден. Дано се появи по-предприемчив капитан на кораб, който да предлага светилници и газ, коприна за везане, порцеланови сервизи и вази. Държавният резерв не проявява особено въображение. Само торбести дрехи, обуща, копани, калаени лъжици и чаши, канчета и лоени свещи.

След вечерята двамата мъже седнаха да обсъдят новините по вестниците, сетне се прехвърлиха на по-важни неща като пшеницата, сеченето и рязането на дървета, промените, които капитан трети ранг Кинг се бе запретнал да прави.

— Може да си разправя каквото ще и да се прави на много благороден, но пак не успя да намали наказанията — отбеляза Ричард. — Осемстотин камшика на голо, представяш ли си! Много по-великодушно е да го обесиш човека. Майор Рос е наказвал най-много с петстотин, а и тях после е намалявал, освен това ми прави впечатление, че напоследък не разрешават на лекарите да се намесват и по своя преценка да слагат край на побоя, както преди.

— Защо увърташ, Ричард, и не признаеш, че виновни са ония от Корпуса на Нов Южен Уелс — скотове, командвани от още по-големи скотове. Сега пък са взели на мушка клелите ирландци, много ми е мъчно за тях.

— Почти всички са родом от оная част на Ирландия, която не е под английска юрисдикция, и малцина знаят английски. Войниците се кълнат, че знаели, но това е твърде пресилено. Как да си вършат работата, като не разбират нарежданията? И все пак открих сред тях човек, с когото е истинско удоволствие да работиш на трионите — най-добрият след Били Уигфол. Весел такъв, услужлив — не ми разбира и дума, аз на него също. Но грабнем ли триона, и няма неразбирателства.

— Как се казва?

— Знам ли го! Нещо от рода на Флипъри Мипъри. Викам му Пади, почерпих го вкусен обяд — хляб и зеленчуци. Имаше и студено месо. Човек няма как да бичи дърветата, ако не е хапнал добре, трябва отново да го напомня на господин Кинг.

Не щеш ли, Кити прихна в звънък смях и плесна с ръце.

— О, Ричард, стига си ни занимавал с тия твои триони! Стивън има страхотни новини.

— Хиляди извинения, пак не можеш да вземеш думата от мен. Казвай сега!

— Сутринта Кинг ме повика при себе си и ме уведоми, че съм официалният лоцман на остров Норфолк. Мен ако питаш, те двамата с майор Рос сигурно са обсъдили надълго и нашироко колко много лодки, скутери и ладии са се разбили на рифа само защото не са спазили заповедите и не са се съобразили със сигналите да не се опитват да стигнат до брега. И дори са престъпвали нарежданията и съветите да не се връщат на корабите откъм плажа. Ето защо отсега нататък само аз и никой друг ще давам нареждания, каквото и да мислят по въпроса лоцманите на корабите. Моята дума е закон — включително за корабите, канещи се да хвърлят котва край острова — аз ще им казвам дали да навлизат в залива, или да ходят на Водопада, или пък да заобиколят откъм страната на залива Бол. Аз съм лоцман! Де да бях такъв и когато „Сириус“ беше тук, за нищо на света нямаше да допусна да заседне на рифа.

— Това наистина е прекрасно, Стивън! — ахна с грейнали очи Кити.

Ричард го дръпна за ръката.

— Това не е всичко, нали?