Сага за Австралия

Но Ричард си имаше своя мъка, свързана с дома, а не с някаква си война на пет хиляди километра разстояние. Пег се затваряше все повече в себе си.

По две причини — не можеше да има повече деца, Уилям Хенри беше едничката й надежда, а Ричард се губеше по цял ден и нямаше кой да я успокоява и да я вади от мрачните й настроения и потиснатост.

„Дали защото остаряваме, вече сме неспособни да съхраним младежките си мечти? Дали самият живот не ги потъпква? Дали и Пег не изживява това? Дали то не се случва и на мен? Навремето живеех с чудните си блянове: къщата в Клифтън насред градина, пълна с цветя, красивото конче, което да тегли впряга до Бристъл, как излизаме на излети до Дърдам Даун, мили съседи, хора от нашата черга, с които да се погаждаме, десетина дечурлига и всички мъки и радости, докато ги гледаш как растат пред очите ти. Нима не съм следвал чудния Божи промисъл, нима не бях мека глина в десницата му, нима съм причинил на някого зло, нима не съм бил добър с всички! А ето, вече навърших трийсет и две години, пък никоя от мечтите ми не се е сбъднала. Вярно, имам в Бристълската банка цяло състояние, едно пиленце в гнездото си, ала съм обречен до гроб да живея в бащиния дом. Никога няма да имам свой дом, и то не за друго, а защото жена ми, която обичам прекалено много, за да я нараня, се плаши до смърт от промените. Ужасена е, че може да изгуби едничката си рожба. Как да й обясня, че със страховете си само предизвиква Бога? Отдавна съм проумял, че бедите ни сполитат само когато живеем с мисълта за тях, че най-добрият начин да ги избегнем, е да живеем мирно и кротко и да не привличаме вниманието към себе си.“

Пег се беше вкопчила в Уилям Хенри и това промени донякъде отношението на бащата към момчето. Ричард го обичаше не по-малко от преди, ала страхът да не би той да се разболее или да се изгуби бе изместен от съжаление към малчугана, подложен на такова изпитание. Понечеше ли да се затича — дори вътре в пивницата, Пег начаса се втурваше, спираше го и го питаше накъде е хукнал. Когато Дик извеждаше Уилям Хенри на всекидневната му разходка, майката настояваше и тя да ги придружи, така че момчето волю-неволю вървеше, хванато от двете страни за ръчичка, и не можеше да припка на воля. Ако застанеше на самия край на Кий Хед, за да преброи (знаеше да брои до сто) корабите в залива, Пег го дръпваше и скастряше Дик, задето е толкова нехаен. И най-неприятното бе, че детето не беше палаво и за разлика от повечето си връстници не вършеше пакости и не се налагаше.

— Разговарях със Сенхор Хабитас — подхвана Ричард една дълга лятна вечер, след като пивницата затвори. — Поръчките на пушки надали ще секнат в скоро време, но нещата си влязоха в релсите и можем да отделим време и за човек, когото да обучим на занаята. — Той си пое дълбоко дъх и погледна Пег през подредената за вечеря маса. — От утре ще водя Уилям Хенри с мен в работилницата.

Смяташе да добави, че това ще трае кратко, че детето има нужда от нови впечатления и хора около себе си и че също като баща си, може да се похвали с търпение и с умението да сглобява и да майстори. Ала не успя да каже нищо.

Пег се разпищя.

— И дума да не става! — кресна тя толкова оглушително, че Уилям Хенри се дръпна, разтрепери се и скочи от стола, за да зарови главица в скута на баща си.

Дик стисна пестници и впери свъсен очи в тях, Маг скочи като ужилена, грабна от тезгяха кана вода и я лисна в лицето на Пег. По-младата жена престана да пищи, затова пък нададе вой.

— Просто ми хрумна да водя детето със себе си — обясни Ричард на баща си.

— Нямаш ли си друга работа, Ричард, та дърпаш дявола за опашката!

— Рекох си, че… Ела, Уилям Хенри! — Прегърна момченцето и го сложи върху коленете си, после изгледа баща си така, че той не посмя да продума и дума, макар да смяташе, че внукът му вече е голям и не е редно баща му да го прегръща. — Не се притеснявай, Уилям Хенри, няма страшно. Всичко е наред!

— Ами мама? — попита момченцето с ококорени очи, бе пребледняло като платно.

— На мама й призля, но скоро ще й стане по-добре. Ето на! Баба знае какво да направи. Просто казах нещо, което не биваше да изричам, и толкоз — приключи Ричард, като разтъркваше гръбчето на сина си и гледаше вторачено Дик. Едвам се сдържаше да не прихне. Но не защото му беше много весело, а защото имаше чувството, че ще полудее. — Все обърквам нещо, татко — рече той. — Не исках да се получи така.

— Знам — отвърна Дик, после се изправи и отиде да дръпне опашката на котарака. — Я пийни — връчи той на сина си чаша ром. — Не си много–много по рома, но понякога силният лек е най-добър.

За свое изумление Ричард установи, че от рома му олеква, че се успокоява и вече не го боли чак толкова.

— Какво да правя, татко? — попита той.

— Ако не друго, то поне недей да водиш Уилям Хенри при Хабитас.

— На Пег не й прилоша, друга е работата, нали?

— Опасявам се, че да, Ричард. Най-лошото е, че не бива да го държи под стъклен похлупак.

— Кого да държи под похлупак? — намеси се Уилям Хенри.

Двамата мъже извърнаха очи към детето, после се спогледаха.