Сага за Австралия

Мъжкото училище „Колстън“ се намираше от другата страна на река Фрум, на Хорс Стрийт точно зад „Свети Августин“, и не се различаваше особено от десетината други грамади, радващи се на гръмките имена училище, приют за бедни, болница или сиропиталище. Сградата беше окадена от саждите и зле поддържана, стъклата по прозорците вечно тънеха в прахоляк, мазилката се лющеше, дограмата се беше изметнала. Влагата се просмукваше от темелите, та чак до комините в стил Тюдор, вътре помещенията изобщо не бяха предвидени за класни стаи, а вонята откъм река Фрум, която беше само на хвърлей, бе толкова непоносима, че на нея издържаше само кореняк бристълчанин.

Училището си имаше портал и двор, в който припкаха към хиляда момчета, около половината с прословутите сини куртки. Подобно на другите ученици, които си плащаха за обучението и стояха тук само през деня, Уилям Хенри не бе задължен да я носи — някои от съучениците му бяха синове на градски съветници или на членове на Търговската палата, които нямаха намерение да унижават отрочетата си дори с намек за благотворителност.

При Дик и Уилям Хенри дойде висок, слаб като върлина мъж с черен сюртук и бяла якичка като на свещеник и им се усмихна, при което се видяха жълтите му развалени зъби.

— Добър ден, преподобни Причард — поздрави Дик и кимна.

— Добре дошли, господин Морган. — Тъмните очи се извърнаха към Уилям Хенри и се разшириха. — Това сигурно е синчето на Ричард.

— Да, това е Уилям Хенри.

— Тогава ела с мен, Уилям Хенри.

Преподобният Причард тръгна през двора, без дори да поглежда назад.

Уилям Хенри го последва, и той без да се обръща — беше погълнат да осмисля суматохата, която цари във всеки пълен с момчета двор, преди да въдворят дисциплина.

— Наистина ти е провървяло, господин Уилям Хенри Морган — подхвана учителят на момчетата платено обучение, — че рожденият ти ден съвпада с първия учебен ден. — Ще започнеш с азбуката и с цифрите. Гледам, носиш си и дъсчицата, това е добре.

— Нося я, драги ми господине — потвърди Уилям Хенри, който бе възпитан безупречно.

Това бяха единствените думи, които изрече, без да го питат, чак докато не стана време за обяд и не отиде в столовата. В мислите му също цареше пълен безпорядък. Всичко тук беше толкова объркващо! Съществуваха куп какви ли не правила и всичките толкова смехотворни. Стани. Седни. Коленичи. Кажи си молитвата. Повтаряй като курдисан някакви думички. Отговаряй на въпросите, не отговаряй на въпросите. Кой какво направил и на кого. Къде се намирало еди-какво си и къде не се намирало.

Класната стая представляваше огромно помещение, където бяха наблъскани стоте момчета от малките класове — неколцина учители кръжаха от групичка на групичка или пък се занимаваха с някои от учениците, без да обръщат внимание на другите. Затова и Уилям Хенри имаше огромното преимущество, че дядо му, който в тези тежки времена нямаше много работа, го бе научил на азбуката, а също да брои и да прави простички сметки. Инак детето сигурно щеше да онемее от притеснение.

Преподобният Причард също беше в класната стая, но не обучаваше децата. Учител на Уилям Хенри и на няколкото момченца с него беше някой си господин Симпсън и много скоро си пролича, че той си има любимци, а с други деца се отнася предубедено. Тъй като беше само кожа и кости, бе блед като смъртник и имаше вид на човек, който — аха, и ще повърне, съвсем естествено бе взел на мушка хлапетата, които подсмърчаха шумно и с наслада, бъркаха си в носа или показваха на всички лепкавите си кафяви пръстчета, с които очевидно си бяха бърсали задниците.

На Уилям Хенри не му беше никак трудно да изпълнява нарежданията: Мирувай! Не се върти! Не ритай чина! Не си бъркай в носа! Не подсмърчай! Не приказвай! Затова и господин Симпсън сякаш изобщо не го и забелязваше, ако не броим това, че го попита как се казва и му съобщи, че тъй като в „Колстън“ вече имало двама Моргановци, той щял да бъде Морган Терций. На същия въпрос друго момченце отвърна горе-долу по подобен начин, но има глупостта да възроптае, че не искало да му викат Картър младши, заради което си заслужи четири злобни удара с пръчката, първият — задето не бил казал „драги ми господине“, вторият — задето нахалствал, а останалите два — за късмет.

Пръчката хвърляше в ужас всички и най-вече Уилям Хенри, който никога досега не бе ял бой. Цели седем години бе живял, без да му ударят и един-едничък шамар. Ето защо и се зарече да не дава повод на никой от учителите в „Колстън“ да го налага. В единайсет часа, когато цялото училище се изсипа в столовата и насяда около дългите маси, Уилям Хенри вече бе проумял кой яде пердаха. Който говори в час, който си бърка в носа, който палува, подсмърча, не схваща урока, държи се нагло, а най-вече малкото малчугани, които не можеха да си наложат да не вършат бели.