Сага за Австралия

— Теб, Уилям Хенри — отвърна решително баща му. — Вече си достатъчно голям и можем да ти кажем, че майка ти се притеснява прекалено много за теб.

— Знам, тате — рече Уилям Хенри. Скочи от коляното на Ричард и след като отиде при майка си, я потупа по раменете, които се тресяха от хлиповете. — Недей да се притесняваш толкова, мамо. Вече съм голямо момче.

— Но той си е съвсем невръстен — простена Пег, когато Ричард я заведе горе и я сложи да си легне. — Бива ли да си толкова глупав, Ричард? Малко дете в оръжейница!

— Ние, Пег, наистина правим пушки, но не стреляме с тях — отвърна търпеливо мъжът й. — Уилям Хенри е достатъчно голям, за да… — затърси той думата. — За да поопознае света.

Пег се дръпна рязко от него.

— Я не ставай за смях! Та той расте в кръчма, какво повече има да му опознава на света!

— Кръчмата не предлага на едно дете нищо друго, освен безумие — натърти Ричард, като се постара да не дава воля на отчаянието си. — Откакто е отворил очи, Уилям Хенри вижда само едно: пиянство, самосъжаление, непремерени думи, побоища, простащина, разпътно поведение, разправии. Въобразяваш си, че всичко това става приемливо само защото си до детето, смяташ, че то не може да пострада, но и аз съм кръчмарско чедо и помня много добре детството си. Да ти призная, бях много доволен, че отивам на пансион в училище „Колстън“, и още по-доволен, че няма да чиракувам при кръчмар. На Уилям Хенри ще му се отрази чудесно, ако се среща и общува с трезви хора.

— Казах вече, само да си посмял да го водиш в работилницата на Хабитас! — изсъска Пег.

— Не е нужно да ми напомняш, разбрах. Ала тази случка ми показа — отпусна се той в леглото и положи ръка върху рамото й, — че е крайно време да поговорим. Не можеш само защото Уилям Хенри ти е единствено дете, да го държиш цял живот в повои. Днес проумях, че синът ни на всяка цена трябва да получи малко повече свобода. Ще се наложи да му я предоставиш, догодина все пак тръгва на училище, а за това няма да отстъпя, така да знаеш!

— Не мога да го пускам да се разхожда без надзор! — проплака тя.

— Длъжна си, Пег. Не го ли сториш, значи мислиш не за детето, а за себе си.

— Знам, знам, знам! — изхлипа тя през длани, върху които бе захлупила лицето си, и се люшна напред-назад. — Но сърце не ми дава. Той е едничкото нещо, което имам… и което ще имам някога.

— Имаш мен.

За миг тя се умълча.

— Да — рече накрая. — Имам теб. Но не е същото, Ричард, не е същото. Ако на Уилям Хенри му се случи нещо, няма да го преживея, така да знаеш.

Вече се бе смрачило, през процепите между дъските се процеди сивкав лъч, който падна като паяжина върху лицето на Ричард. Той продължаваше да седи в леглото и да гледа жена си. „Да, не е същото — помисли си. — Не е същото.“

Благодарение на мъжкото училище „Колстън“ доста синове на бристълчани с по-скромни възможности бяха успели да се изучат на четмо и писмо. Но то не беше единственото — всяко вероизповедание без римокатолическото поддържаше благотворителни училища, най-вече англиканската църква. Ала само две от тези благотворителни учебни заведения бяха въвели униформи за момчетата, издържани с доброволни пожертвования. Учениците в училище „Колстън“ носеха сини куртки, а момичетата от девическото училище — червени рокли. И двете се издържаха от англиканската църква, макар че ученичките в девическото училище нямаха чак такъв късмет — тях ги учеха само да четат, но не и да пишат, и почти през цялото време ги караха да везат копринени сюртуци и жилетки за благородниците, работа, за която учителките, но не и ученичките получаваха пари. Сред английските градове, включително и Лондон, Бристъл можеше да се похвали с най-много грамотни мъже. Другаде това бе по-скоро запазена територия за заможните.

Стоте момчета в „Колстън“, приети на благотворителни начала, живееха, естествено, на пансион, съдба, сполетяла и Ричард — покрай училището и чиракуването от седем до деветнайсетгодишна възраст той бе виждал родителите си само в неделя и през ваканциите. Как ли Пег щеше да го преглътне? За щастие в „Колстън“ предлагаха и друг вид обучение — срещу тлъста такса отрочетата на по-заможните ходеха на училище само от седем сутринта до два следобед.

Оная първа сутрин, когато Уилям Хенри ситнеше до дядо си на път за училището (Маг бе получила нервен пристъп и това бе попречило на Пег да дойде и тя), пред него се отвори не само вратата към учението — това бе първият ден от един съвършено нов живот и момченцето си умираше от любопитство. Ако го бяха пуснали да иде с баща си и да види какво е това оръжейница, сигурно нямаше да се прехласва толкова по всичко ново, ала занданът, който майка му бе издигнала около него, така и не рухна и на Уилям Хенри му бе втръснало да живее като зазидан. Ако беше по-палав и непослушен, вероятно щеше да се опълчи съвсем открито срещу родителите си, той обаче бе също тъй търпелив и хрисим като баща си. За него ключовата дума беше

чакай

, И сега най-сетне чакането беше свършило.