Сага за Австралия

Съучениците, които седяха около него и в класната стая, и в столовата, не му бяха особено симпатични. Затова пък му хареса едно момченце, което седеше през едно дете — беше будно и жизнерадостно, но не и пакостливо, за да го налагат с пръчката. Уилям Хенри го погледна и му се усмихна плахо, при което един от учителите на масата на директора затаи дъх.

Още щом съгледа усмивката на Уилям Хенри, другият малчуган успя някак да бутне момченцето помежду им, което се пльосна шумно на пода, провинение, заради което го дръпнаха за ухото и го отведоха при масата на директора върху подиума в предния край на огромното кънтящо помещение.

— Мънктън младши — представи се хлапето, което тутакси се намести до Уилям Хенри, и го озари с щърба усмивка. — Тук съм от февруари.

— Морган Терций, днес ми е първият учебен ден — пророни Уилям Хенри.

— След като кажем „Отче наш“, ни е разрешено да разговаряме, само че тихо. Баща ти сигурно е богаташ, Уилям Хенри.

Той погледна синята куртка на Мънктън младши и се натъжи.

— А, не е богаташ, Мънктън младши. Най-малкото не е баснословно богат, и той е учил тук и също е носел синя куртка.

— Виж ти! — позамисли се другото дете, после кимна. — Баща ти жив ли е?

— Да. А твоят?

— Моят не е жив. Мама също. Кръгло сираче съм. — Мънктън младши се понаведе и попита с блеснали сини очи: — Как ти е истинското име, Морган Терций?

— Имам си две имена. Уилям Хенри. А твоето?

— Джони — отвърна хлапето и го погледна вече съзаклятнически. — Ще ти викам Уилям Хенри, а ти на мен — Джони, но само ако не ни чува никой.

— Грях ли е да си викаме така? — полюбопитства Уилям Хенри, който още се опитваше да схване кое тук се смята за добро и кое — за лошо.

— А, не, но учителите не гледат с добро око на такива неща. На мен обаче ми е ужасно неприятно да съм младши.

— А на мен пък — Терций.

Уилям Хенри откъсна очи от новото си приятелче и погледна гузно към масата на директора върху подиума, където тяхното бутнато от пейката другарче бе подложено на наказание, много по-страховито, както бе разбрал Уилям Хенри, от няколкото удара с пръчката — трябваше да седи, без да мърда, на висок стол чак до вечерта. Момчето срещна вторачения поглед на учителя до господин Симпсън, премигна и тутакси се извърна — сам не знаеше защо.

— Кой е онзи там, Джони?

— Кой, дето е до директора ли? Дъртофелника. Господин Причард.

— Не, не той, другият, който седи до Симпсън.

— Господин Парфрай. Преподава латински.

— И той ли си има прякор?

Мънктън младши успя да докосне с издути устни връхчето на сплескания си нос.

— Дори и да има, ние, малките, не го знаем. Латинският е само за големите.

Докато двете момченца ги одумваха, господин Парфрай и господин Симпсън пък одумваха Уилям Хенри.

— Както гледам, Нед, имаш си сред свинете един истински Ганимед

21

.

Господин Едуард Симпсън не се нуждаеше от повече уточнения.

— Морган Терций ли? Наистина си е Ганимед… а някой ден ще стане и Зевс!

— Я не се занасяй, Джордж, щом поотрасне, ще погрознее и ще пъпчаса като всички останали — възрази господин Симпсън и продължи да ровичка с вилицата из чинията, въпреки че храната за учителите беше къде-къде по-вкусна, отколкото гозбите за учениците.

Ала Симпсън си беше болнав и не се надяваше някой ден да оздравее — беше му наследствено, той произхождаше от род, където всички мряха млади зелени.

Този свойски разговор не свидетелстваше за някакви похотливи намерения, той по-скоро си беше симптом на неизбежната им участ. Джордж Парфрай си бе мечтал да бъде Зевс, но със същия успех би могъл да си мечтае да стане като Робърт Нюджънт, днес граф Клер. Учителите бяха бедни като църковни мишки. За господин Симпсън и господин Парфрай „Колстън“ бе връхната точка в живота им, тук те получаваха по една лира стерлинга на седмица, ала само по време на учебните занятия, имаха и осигурен покрив над главата и храна през цялата година. А тъй като училището се славеше с отличната си кухня (директорът бе прочут епикуреец) и учителите си имаха всеки собствена стаичка, те не виждаха причина да напускат, освен ако не им предложеха работа в Итън, Хароу

22

или в класическата гимназия в Бристъл. Един брак би усложнил доста нещата — и дума не можеше да става преподавателите в училището да се оженят, освен ако не получеха съществено повишение. Не че им беше забранено да минават под венчило, но кой ще тръгне да се жени при мисълта, че ще трябва да се смести заедно с жената и децата в тясна като кутийка стая! Пък и господин Симпсън и господин Парфрай не се интересуваха от представителките на противоположния пол. Предпочитаха своя си пол и най-вече компанията един на друг. Но влюбен бе само клетият Нед Симпсън. Джордж Парфрай далеч не споделяше чувствата му.

— Дали след службата в неделя да не отскочим до Хотуелс? — попита обнадежден господин Симпсън. — Минералната вода ми се отразява добре.