Сага за Австралия

Какво друго беше ли? Е, не блестеше с ум, но в никакъв случай не беше и глупава. От грозотията, спотайвала се в гората, не бе останала и следа. През двете години, откак живееше с Ричард Морган, Кити бе разцъфнала, беше се превърнала в невероятно изкусителна жена, макар и невзрачна в лице. Въпросът беше: обичаше ли тя Ричард? Стивън не беше сигурен просто защото самата Кити нямаше отговор на този въпрос. Виж, в леглото Ричард явно я привличаше неудържимо. „Заради това тя е привързана към него, а също заради децата, но… Инак той не я привлича никак — умът ми не го побира защо. Дали заради годините! Невъзможно! Те изобщо не му тежат.“

— Обичаш ли Ричард? — попита я Стивън без заобикалки.

В кехлибарените, напръскани с точици очи се мерна тъга.

— Не знам, Стивън. Ще ми се да го обичам, но и аз не знам. Не съм достатъчно образована, за да преценя. Ти как например разбираш, че го обичаш?

— Ами разбирам. Пълни ми очите и душата.

— Е, при мен не го прави.

— Не го наранявай, Кити, много те моля.

— Няма — отвърна тя, като дундуркаше Кити върху коляното си, сетне се усмихна и го потупа по ръката. — Ще бъда до гроб с Ричард — и в добро, и в лошо, Стивън. Дължа му го, плащам си дълговете. Точно това трябваше да разбера от заточението и аз си усвоих всичките уроци. Виж, все не мога да се науча на четмо и писмо. Къщата и децата стоят на първо място.

Когато Кити му каза, че отново е заченала, Ричард нададе вой.

— Как е възможно! Толкова скоро!

— Е, мина доста време. Разликата им ще е година и два месеца — рече тя, за да го умилостиви. — Ще се разбират по-добре, ако са породени.

— Но това е голяма съсипия, Кити. Ще се състариш преждевременно.

Тя прихна.

— Дрън-дрън, щяла съм да се състаря. Чувствам се повече от добре, млада съм, с нетърпение очаквам появата на Уилям Хенри.

— На драго сърце щях да поизчакам, Кити, наистина… ох, тая проклета дума, нещо ми е влязла в устата.

— Не се ядосвай, де — примоли се тя. — Оливия ми каза, че докато кърмя, нямало да зачена.

— Бабини деветини! Трябваше да поизчакам!

— Защо?

— Защото още едно дете ще ти дойде много.

— Аз пък ти казвам, че няма да ми дойде много. — Тя му връчи Кейт и грабна празната кофа. — Отивам за вода.

— Нека аз.

Кити го стрелна с пламнал поглед и процеди през зъби:

— За стотен път ти казвам, Ричард Морган, кога най-после ще престанеш да се притесняваш за щяло и нещяло и да ми трепериш като на писано яйце? Това ли заслужавам? Не ти, а аз се грижа за децата. Аз казвам кога ми идва много. Аз живея ден и нощ в тази къща. Аз решавам дали съм се преуморила. Остави ме на мира! Престани да взимаш вместо мен всички решения! Остави ме да живея, без постоянно да ме напътстваш — това било много, онова било малко! До гуша ми дойде! Вече не съм някакво невръстно сираче, достатъчно голяма съм да раждам деца. И ако искам още деца, ще ги имам, точка по въпроса! Нито си ми цар, нито — господар.

Вбесена, тя грабна кофата и излезе с гръм и трясък.

Ричард седна на най-горното стъпало пред входната врата и сложи Кейт върху коляното си — и двамата се бяха умълчали.

— Мисля си, щерко, че току-що ме поставиха на място.

Кейт седеше, изправила гръбче, без да се подпира; погледна го с пъстри очи, които обаче не приличаха на очите на Уилям Хенри, нито на Кити — бяха кафеникавосиви и заради това тъмните точици, с които бяха напръскани, невинаги си личаха. Момиченцето беше чудно хубаво — като нарисувано, макар че може би всички новородени си бяха красиви. Подобно на двете мъртви деца на Ричард, и Кейт беше с гъсти черни букли, с вити черни вежди, гъсти черни мигли, обточили огромните очи с цвят на буря, с пълнички алени устни и с безукорната смугла кожа на Ричард. Кити беше права, момиченцето му беше одрало кожата. Приличаше много на всички Морганови. А се казваше Кларк.

Ричард настръхна целият и се прокле за стотен път. Всичките му деца щяха да се родят копелета, Лизи Лок не искаше да му направи тази услуга — да умре по-скоро. Той, разбира се, не можеше да я убие, ала никой, освен Бога нямаше правото да му казва, че не бивало да й желае смъртта.