Сага за Австралия

„Защо вечно объркваме нишките, от които е изтъкан животът ни? Изобщо не се замислих, когато се венчах за Лизи Лок. По-точно, не се замислих за себе си и за бъдещето. Дожаля ми за нея, реших, че съм й длъжник — разсъждавах като водач на другите, и досега разсъждавам така. Стивън ме предупреди, много добре си спомням, аз обаче не го послушах. И сега на кого навредих — на собствените си деца, а жената на моя живот не може и да се надява, че ще се обръщат към нея с госпожо. Всички й викат «жено». Дума, подсказваща, че тя няма собствено «Аз», няма никакво положение в обществото. Че я държа колкото да ми е под ръка. Бих могъл като някои мъже да я зарежа на произвола на съдбата — никой няма да каже и гък. Присъдите на доста хора изтекоха, някои са скътали достатъчно злато, за да се върнат в Англия или да заминат за Кате, където душа им поиска. Вече няма да видиш на острова стари муцуни като Джо Робинсън. И мнозина си зарязват жените — да се оправят както знаят. Стигна се до там, че подобно на майор Рос, и капитан Кинг вече няма нищо против да отпуска земя не само на самотни мъже, но и на самотни жени. Така поне тия клети изоставени същества няма да се навъртат около казармите на Корпуса на Нов Южен Уелс, за да не умрат от глад. Онова, което вършим с тия жени, е непростимо. Те не се раждат уличници. Ние ги правим такива.“

Кейт изгука и се усмихна, видя се, че вече й никнат зъбчета. „Моята първородна рожба, моята дъщеря. Незаконородена!“ Ричард я притисна до себе си, долепи устни до невероятно гладката й кожа, усети мириса на чисто. Знаеше, че момиченцето обожава да го обожават.

— Кейт! — рече й и я обърна така, че да е с лице към него и да го гледа прелъстително — в това се беше метнала на майка си, — а той да й говори, сякаш детето разбира. — Кейт, миличкото ми, какво ли ще стане с теб? Как да направя така, че никога да не си обречена на живота, на който Бог е орисал майка ти? Как да те превърна от незаконно дете на двама каторжници в изучена млада дама, по която се прехласват всички младежи в този край на света?

Той я целуна по мъничката ръчица и усети как момиченцето стисва един от пръстите му. Сетне я гушна в сгъвката на ръката си, пъхна главицата й под брадичката си и се загледа в далечината, изпълнен с мисли за безизходицата в съдбата й.

Кити доста се позабави, докато донесе кофата вода, която всъщност не й и трябваше. Първо седна до кладенчето — още бе във властта на гнева си, после сложи кофата под основния чучур, за да я напълни, след това я остави на земята и отново седна. Беше избухнала най-неочаквано и за самата себе си, не си беше давала сметка, че недоволството й е на път да избие на повърхността. Дните й бяха запълнени до краен предел, не й беше до това да се вглежда в себе си. Днес обаче бе дала воля на чувствата си по съвсем очевидна причина: Ричард не искаше толкова скоро второ дете, ако изобщо го искаше. Това обаче не бяха неща, които ще решава той! Бог бе създал Кити да ражда и на нея й беше приятно да го прави. Думите, проповедите, които бе слушала в сиропиталището, докато бе везала с тънички пръстчета, изведнъж придобиха смисъл. Адам може и да бе сътворен пръв на земята, но преди да се появи Ева, си е бил нищо — кръгла нула! Ева беше по-важна от Адам. Тя бе създала деца и бе превърнала къщата в дом.

Ричард не можеше да има последна дума във всичко само защото, видите ли, печелел хляба. Нали тъкмо тя, Кити, месеше този хляб! Занапред — зарече се тя, след което скочи и грабна без всякакво усилие десетлитровата кофа — щеше да му се наложи да се съобразява и с нейните желания. „Аз не съм случаен човек, протегнал ръка за милостиня. И аз си имам своето място.“

Тръгна по пътеката сред зеленчуковите лехи, която водеше от кладенеца към къщата, зърна Ричард и, ще не ще, си призна, че гледката е трогателна, наистина задушевна. Домиля й за него. Притаи се и го загледа как гушка бебето, как го обръща с лице към себе си, как му говори вглъбено, как го целува по ръчичката и му се любува преизпълнен с обич и изумление. Как го притиска до себе си. И се вторачва някъде напред.