Сага за Австралия

— Добре, но само ако ме оставиш да порисувам с водните бои — отвърна господин Парфрай, все така зазяпан в Уилям Хенри Морган, който от миг на миг се оживяваше — и разхубавяваше, все повече и повече. — Умът ми не го побира как може да ти се отразява добре да пиеш от помията на Ейвън, но стига да нямаш нищо против да се усамотя край скалите Сейнт Винсънт, на драго сърце ще те придружа. — Той въздъхна тежко. — Само как ми се иска да нарисувам това божествено дете!

Ричард дойде да прибере Уилям Хенри със свито сърце. Ами ако завареше разревано момченце, което го моли от дън душа утре да не ходи на училище?

Излишни притеснения. Накрая Ричард откри с поглед сина си — търчеше презглава из двора и се превиваше от смях на лудориите на русоляво, болезнено слабо хлапе — негов връстник със синя куртка.

— Тате! — провикна се Уилям Хенри, после се завтече към баща си, следван по петите от своето другарче. — Тате, това е Мънктън младши, но ако не ни чува никой, му викам Джони. Кръгъл сирак е.

— Приятно ми е да се запознаем, Мънктън младши! — каза Ричард и в миг си спомни дните, които е прекарал в „Колстън“. Наричаха го Морган младши, а след като навърши единайсет години — Морган старши. Само най-доброто му приятелче му беше викало Ричард. — Ще попитам преподобния Причард дали в неделя след службата ще те пусне на обяд у нас.

Докато се прибираха с Уилям Хенри към къщи, Ричард имаше усещането, че води чуждо дете — синът му току подрипваше и си тананикаше едва чуто.

— Както гледам, ти е харесало в училище — усмихна се бащата.

— И още как, тате! Там мога да си тичам и да си крещя на воля.

Очите на Ричард се напълниха със сълзи, ала той не им даде воля.

— Но не в класната стая, нали?

Уилям Хенри го прониза с поглед.

— Тате, какви ги говориш! В класната стая съм по-кротък и от агънце. Нито веднъж не са ме шляпнали с пръчката. А другите момчета все ги налагаха, едно дори припадна, понеже му биха трийсет пръчки. А това е страшно много. Аз обаче разбрах как да не ме бият.

— Виж ти! И как?

— Не приказвам, пиша и смятам прегледно.

— Да, Уилям Хенри, помня какво трябва да правиш, за да отървеш пердаха. А големите момчета разплакаха ли те, докато си играехте навън?

— Питаш дали са ни строили в редичка в клозета ли?

— Значи още го правят.

— Ами да, най-малкото нас ни накараха да се строим. Аз обаче написах каквото ми казаха на стената с лайненцето, с което ме замери Джоунс старши — размина ми се на косъм, уцели ме само малко от него, — и те ме оставиха на мира. Джони разправя, че това е най-добрият начин да се отървеш от тях. Заяждат се само с момчетата, които крещят и им правят напук. — Детето подскочи много високо. — Избърсах си пръстите в куртката. Виж!

Стиснал устни, Ричард огледа кафявото размазано петно върху пеша на новичката бежова куртка на Уилям Хенри и преглътна няколко пъти. „Само не се смей, Ричард! — каза си. — Само не се смей, за бога!“

— На твое място — подхвана, след като се поуспокои от напушилия го смях — няма да казвам на майка ти за случката с лайненцето. Няма и да й показвам къде съм си обърсал пръстите. Ще помоля баба да изчисти петното.

И така, Ричард вкара сина си в „Гербът на Купър“ с победоносен вид, който не убягна само на баща му. Пег изписка и нали досега не се беше отделяла от детето си, го сграбчи в обятията си и го обсипа с целувки. Уилям Хенри обаче я отблъсна.

— Не прави така, мамо! Вече съм голямо момче! Дядо, само да знаеш колко хубаво си прекарах днес! Обиколих десет пъти на бегом двора, паднах и си нараних коляното, написах върху дъската цяла редичка „а“-та и господин Симпсън каза, че съм бил много развит за възрастта си и щял да ме прехвърли в горния клас. Само че няма никакъв смисъл. Пак той е учител и на по-горния клас, и то в същата класна стая. Мамо, само съм си одраскал коляното, не се притеснявай толкова.

Ричард запълни остатъка от деня, като се зае да кове дъски и да прави в дъното на спалнята нещо като стаичка за Уилям Хенри — момчето вече спеше на голямо легло. Докато работеше, се успокояваше, пък и бе далеч от олелията долу, където Уилям Хенри посрещаше всеки влязъл със съкратен вариант на разказа си за своя първи учебен ден. Дърдореше като латерна! Не млъкваше! А инак трябваше да му вадиш думите с ченгел!

Ричард изпитваше към Пег огромно съжаление, поохладено от ледения повей на здравия разум. Уилям Хенри бе излетял от гнездото и занапред нямаше да позволи да го ограничават и да му се налагат. За един ден направо се бе преобразил — какво ли е таял в душата си през всички тия години? Надали за един ден е възможно да възникнат толкова нови мисли, цял един нов кодекс на поведение. „Значи не е такъв светец, какъвто го изкарвах. Значи, Бог да го поживи, си е момченце като всички останали!“