Средиземноморският храст

Пет минути по-късно те стигнаха до колата — черен мерцедес, паркиран незабележимо под гъстите клони на група елови дървета. Вратата на шофьора беше отворена и един мъж в изряден кремав костюм седеше отпуснат зад кормилото, стъпил с единия си крак на земята. Като ги видя да се приближават, излезе и отвори задната врата. Пит огледа продължително мъжа. Контрастът между безупречно изгладения светъл костюм и смуглото, грозновато лице представляваха интересна гледка. По-висок с около пет сантиметра от Пит, мъжът приличаше на издялан от камък колос и беше точно толкова масивен. Имаше широки рамене и вероятно тежеше не по-малко от сто и десет килограма. Чертите на лицето му бяха непропорционални и изумително отблъскващи, но в същото време му придаваха странна хубост, такава, каквато би привлякла всеки художник. Пит не се заблуди. Той веднага разпозна в него бездушния човек със склонност да убива. Неведнъж се беше натъквал на приятни на външен вид грубияни, за които убийството беше част от всекидневието им.

Екскурзоводът се приближи до него и рече:

— Дариус, имаме си гости. Три малки загубили се в гората козленца. Ще ги закараме при инспектор Закинтус и те ще му изиграят едно малко представление — каза той и се обърна към Пит. — Сигурен съм, че компанията на инспектор Закинтус ще ви хареса, той е превъзходен слушател.

Дариус важно посочи с ръка задната седалка.

— Вие, двамата, сядайте тук, а жената отпред. — Гласът му отговаряше на външността му — дълбок и дрезгав.

Пит се отпусна на седалката и през ума му се заредуваха няколко плана за бягство, всеки следващ по-безуспешен от предишния. Екскурзоводът ги държеше в ръцете си, докато Тери беше с тях. Ако я нямаше, разсъждаваше той, двамата с Джордино щяха да се справят с екскурзовода и да го обезоръжат. Мина му през ума и мисълта, че ако пък направят такъв опит, екскурзоводът може би нямаше да се осмели да стреля в жена, но щеше да е твърде рисковано да се провери подобна възможност. Екскурзоводът се поклони със зле прикрита любезност.

— Бъди джентълмен, Дариус, и предложи сакото си на дамата. Нейните… ъ-ъ… изпъкнали форми може да ни разсейват по пътя.

— Не си прави този труд — възрази Тери. — Няма да сложа сакото на този дървеняк. Няма какво да крия. Освен това ще ми е приятно да гледам как мазен червей като теб се гърчи от неудобство.

Погледът на екскурзовода стана студен, после той се усмихна тънко и сви рамене.

— Както желаете.

Тери повдигна халата си и се качи в колата. Последва я и екскурзоводът, заклещвайки я между себе си и шофьора, който се беше прегърбил над кормилото. Мерцедесът потегли по тесния криволичещ път. Погледът на екскурзовода отскачаше от Пит на Джордино и обратно, а ръката му, в която стискаше опряния в ухото на Тери пистолет, не трепваше. Бдителността му и неотслабващата му съсредоточеност се сториха на Пит прекомерно фанатични.

Пит, следейки за някое опасно движение от страна на екскурзовода, бавно извади цигара от външния си джоб и също тъй бавно я запали.

— Кажете ми, както там е името ви…

— Поликлитус Анаксамандер Зино на вашите услуги — представи се екскурзоводът.

— Кажете ми — повтори Пит, без да си направи труда да произнесе името на Зино, — как тъй се озовахте при тунела, от който излязохме?

— Ами просто съм много любознателен човек — изкриви устни в усмивка Зино. — Като забелязах, че вие и приятелят ви изчезнахте загадъчно от групата, се запитах: какво толкова интересно намират в руините ония съмнителни на вид типове? Отговорът убягваше от бедния ми ум, затова предадох групата си от туристи на друг екскурзовод и се върнах при амфитеатъра. Никъде не ви открих. Тогава забелязах откъртената пръчка в решетъчната врата… Не беше голямо геройство от моя страна. Познавам всеки камък и пукнатина в този обект. Бях напълно сигурен, че рано или късно ще се появите и зачаках.

— Щяхте да се почувствате кръгъл идиот, ако не бяхме.

— Беше въпрос само на време. Няма друг изход от Ямата на Хадес.

— Ямата на Хадес ли? — попита с нараснало любопитство Пит. — Защо се нарича така?

— Намирам внезапния ви интерес към археологията доста неочакван. Но щом питате… През златния век на Гърция нашите праотци водели криминалните процеси в амфитеатъра. Избрали това място, тъй като броят на съдебните заседатели достигал до сто души. Тяхното твърдение, и то много мъдро, било, че колкото повече хора раздавали правосъдие, толкова по-правилна ще е присъдата. В зависимост от обстоятелствата, ако подсъдимият бил признат за виновен и осъден на смърт, на него му се предлагало да избира как да умре — бързо или да бъде хвърлен жив в Ямата на Хадес.

— Какво толкова страшно е имало в ямата? — попита Джордино, гледайки в отразеното в огледалото за обратно виждане лице на Дариус.

— Всъщност това не било яма — поясни Зино, — а голям подземен лабиринт със сто различни тунела само с един вход и с един изход, който обаче бил строго пазен в тайна.