Средиземноморският храст

Точно осем минути след напускането им на кораба, дъното започна да се издига полегато и водата стана леко мътна от движението на вълните на повърхността. Една скална формация, покрита с полюшваща се морска трева се появи в мрака напред. После изведнъж те се озоваха в основата на съвършено отвесна скала, която се издигаше под 90-градусов ъгъл и върхът й се губеше някъде над огледалната повърхност. Подобно на капитан Немо и спътниците му, Пит направи знак на групата си да се разпръсне и търси подводна пещера.

Не минаха и пет минути и Удсън, който се бе отдалечил на трийсетина метра в десния периметър, я откри пръв. Сигнализира на Пит и останалите, като зачука с нож по бутилката си под налягане, после ги повика с ръка да се приближат и заплуват покрай северното лице на скалата до едно място в нея, обрасло с водорасли. Тогава и Пит го видя — беше черен, зловещ на вид отвор, на три и половина метра под повърхността. Размерът му беше съвършен — напълно достатъчен, за да приюти подводница, та дори и цял локомотив. Всички увиснаха в чистата вода около пещерния вход и се вторачиха в него, като от време на време си разменяха погледи.

Пит се размърда пръв и влезе в дупката. След няколкото замаха на белеещите му се пети, той изчезна напълно от поглед, погълнат от зеещата кухина.

Той леко риташе с плавници и се оставяше предимно на вълните да го избутват навътре в тунела. Яркото синьо-зелено на осветеното от слънцето море бързо се превърна в тъмното синеене на здрача. Отначало Пит не виждаше нищо, но очите му скоро привикнаха на тъмната вътрешност и той започна да различава подробности от заобикалящата го среда.

По стените на тунела би трябвало да има полепнал разнообразен морски свят — подтичващи раци, прилепващи се мънички ракообразни животинки и миди или пълзящи лобстери, които се прокрадват тайно в търсене на вкусни мекотели с черупки. Но нищо от това нямаше. Празните каменни стени бяха покрити единствено с червеникава субстанция, която размътваше водата всеки път, когато Пит докоснеше гладкия неестествен материал. Той се обърна по гръб и огледа сводестия таван, като наблюдаваше с интерес как излизащите мехурчета се издигат към тавана и се лутат там като диря от живак, търсеща пролука, за да излезе от стъкълцето си.

Внезапно покривът зави под ъгъл нагоре и Пит подаде глава над повърхността. Огледа се наоколо, но не видя нищо — всичко бе забулено от сив облак мъгла. Учуден, той се потопи отново под водата, отгласна се и след около три метра застана успоредно на дъното. Под него един цилиндричен сноп от кобалтовосиня светлина проникваше откъм тунела. Водата беше прозрачна като въздуха. Пит виждаше ясно всяка пукнатина и ъгълче на потопената част от кухината.

Аквариум — само така можеше да определи Пит това място. Но тъй като нямаше никъде отвори в стената, кухината спокойно можеше да мине за главен резервоар на някой град в Калифорния. Всъщност това съвсем не можеше да се нарече тунел — тук гъмжеше от морски обитатели — лобстери, раци, стриди, всякакви мекотели с черупки, дори гъсти кафяви водорасли се виждаха в изобилие. Имаше също и едно скитащо стадо пъстроцветни риби. Една от тях хвана окото на Пит, но преди той да успее да се приближи, тя забеляза движението му и се шмугна в една безопасна цепнатина.

Пит се беше загледал за известно време в пленителната гледка, когато една ръка го хвана за глезена. Той се стресна и обърна. Беше Кен Найт, който му сочеше нагоре към повърхността. Пит кимна и заплува нагоре. И над повърхността го посрещна гъста мъгла.

Пит махна накрайника на регулатора от устата си и попита:

— Какво според вас е това? — Скалните стени увеличиха силата на гласа му.

— Доста често срещано явление — отвърна също гръмогласно Найт. — Всеки път, когато вълна се разбие във входа отвън, силата минава като бутало през тунела и сгъстява вече затворения в пещерата въздух. Когато налягането отслабне, разширеният овлажнен въздух се охлажда и кондензира в лека мъгла. — Найт млъкна, за да издуха парченце слуз от носа си. — Вълните прииждат една след друга през интервал от дванайсетина секунди, така че мъглата би трябвало да се разнесе всеки момент.

Още не се бе доизказал и мъглата изчезна, разкривайки мрачна кухина, чийто сводест таван се издигаше на близо двайсет метра височина. Това беше просто една залята от вода пещера и нищо повече; в нея нямаше никакви следи от съоръжения. Пит изпита чувството, че е влязъл в изоставена катедрала, чиито островърхи кули стърчаха разрушени след обстрел през Първата световна война или след въздушна бомбардировка през Втората световна война. Стените бяха напукани, а разбитите в подножието си скали създаваха впечатлението, че всеки момент ще стане поредното свличане. След малко мъглата закри всичко.

През краткото време преди това, в което Пит успя да огледа кухината, той не усети нищо освен пъплещия страх на съмняващия се в себе си човек. После го скова отказът му да повярва на очите си и накрая го изпълни съжалението, че е изпортил работата.