Съучастници

Слязох от колата, загърнах се в палтото си и тръгнах към онази част на парка, която се намираше под надлеза за Манхатънския мост. Беше добре поддържана и облагородена, особено откакто откриха фериботната връзка с Манхатън. По това време на денонощието в парка нямаше много хора. Тук-там по някой бягащ за здраве или старец с куче. Паркът излизаше на Ийст Ривър и имаше площадка с парапет, надвесена над водата. Светлините на манхатънските небостъргачи блещукаха, отразени в набръчканата повърхност на реката.

Опрях се с гръб на парапета, пъхнах ръце в джобовете на палтото си, за да ги стопля, и наблюдавах алеите, които водеха насам.

Отляво се приближаваше възрастна двойка с кученце на каишка. Спряха се при един от телескопите, насочен към Манхатън, и мъжът започна да рови за монети в джобовете си, но се отказа и двамата ме подминаха.

Изчаках доста след уречения час за срещата ми с Кари. С всяка изминала минута тревогата ми нарастваше. Беше ми студено и се боях, че напразно съм поел този риск. Извадих телефона си и натиснах последния набран номер.

Кари отговори веднага.

— Съжалявам — каза тя. — Още не знам дали мога да ти се доверя.

— Няма как да разбереш, ако не ми дадеш шанс. Просто ела на срещата. Още съм тук. Чакам те.

— Не знаеш какво съм направила.

В първия момент не можах да отговоря. Тя ми беше нужна и обикновено успявах да убедя хората да ми се доверят. Имаше причина Кари да се колебае. И тя беше, че не знаех всичко. Предполагах, че ми е спестила някои неща, но сега вече бях сигурен. И имах достатъчно добра представа какво криеше.

— Знам повече, отколкото си даваш сметка. И съм още на телефона, готов да ти помогна. Понеже каквото и да се е случило, не мисля, че си лош човек, Кари. Хората правят ужасни грешки, но си остават добри по душа. Една грешка не бива да определя изцяло нечий живот.

— Е, добре. Виждаш ли телескопа?

Огледах се да проверя дали някой не ме наблюдава. Не виждах Кари, но тя сигурно вече беше дошла тук. Насочих вниманието си към телескопа.

— Виждам го.

— Под него има кръгъл парапет, който го заобикаля отвсякъде. Под основата на телескопа съм скрила нещо.

Отидох до там. Наистина в основата имаше малка черна книжка.

— Какво е това?

— Дневникът ми. Останалата част от него. Прочети го. И ако след това още си съгласен да ми помогнеш, ще ти се доверя.

Тя затвори.

Отворих дневника и зачетох, докато крачех обратно към колата. Когато стигнах до мустанга, вече знаех защо Кари е побягнала.

И онези парченца от мозайката, за които още не бях сигурен, изведнъж си дойдоха на мястото. Празнотите бяха попълнени. За пръв път разполагах с истинската история или с по-голямата ѝ част. Останалото можех да си добавя сам.

Обадих се на Кари.

— Съгласен съм. Знам какво се е случило. Знам какво си направила. Още съм на твое разположение. Можем заедно да спечелим това дело. Всъщност, Кари, аз имам нужда от теб. Пясъчния човек е отвлякъл Кейт.

— Какво?!

— Трябва да се явиш утре в съда. Ще бъдеш арестувана за нарушение на мярката, но нека това не те притеснява. Всичко ще се нареди. Ако не дойдеш утре, Кейт ще умре. Той каза, че ако те осъдят, ще я убие. Обича те.

— О, боже господи!

— Няма да допусна да ти се случи нещо лошо. Заклевам се. Но си ми нужна в съда. Мога ли да разчитам на теб? Животът на съдружничката ми е заложен на карта.

— Ще бъда там. И… Еди, благодаря ти.

— Просто трябваше да ми кажеш по-рано истината. Разбирам защо си я премълчала, но оттук нататък трябва да си имаме доверие.

— Аз ти имам. Утре сутринта ще бъда в съда.

Затворих телефона и погледнах към черната повърхност на реката, изпъстрена с призрачни кули от светлина. Има нещо във водата нощем, което ми действа успокояващо. Всичко изглежда по-ясно. Полуистините и липсващите парченца от мозайката — всичко това вече се бе наместило в главата ми. Това, което не знаех в момента, бе как да постъпя оттук нататък. Не биваше да правя грешки. Животът на Кейт зависеше от мен.

Загледан в далечината над Ийст Ривър, оставих мислите ми да следват своя ход.

Имаше огромен риск за всички ни. Особено за Кейт.

Затворих очи и се заслушах във вятъра и водата. Когато ги отворих, бях взел решение.

Първо се обадих на Денис.

— Ти нали познаваш някого във Фирмения регистър?

— Познавам управителя, заместник-управителя и двама служители — отвърна тя.

— Можеш ли да уредиш да отворят за Блох до половин час?

— Шегуваш ли се?

— Кажи на управителя, че ако ни помогне, ще остане доволен от нас.

— Ясно. Той ми е приятел и мисля, че ще ни помогне.

След това се обадих на Блох.

— Искам оригиналните документи, с които Даниъл Милър е купил склада с фризера. Трябва да се добереш до тях във Фирмения регистър. Ако не греша, там ще откриеш следа. Тръгни по нея. Вземи Лейк с теб.

Разговорът ни продължи около пет минути; разказах ѝ какво съм прочел в дневника на Кари Милър. Тя мълчеше. Аз чаках.

— Ама че мръсно копеле — каза накрая тя.

— Можеш ли да го направиш?

— Мога.

Имах да проведа още два разговора. Следващият представляваше нарушение на закона и професионалната етика. Не ми беше за пръв път. И едва ли щеше да е за последен.