Съучастници

Отсреща беше жена. Можех да определя по звуците. Не чувах думи. Само дъха ѝ, преминаващ с мъка през пресипналото гърло, усилието да потисне хлиповете, стената от страх и безпокойство, която я обграждаше.

— Мога ли наистина да ти имам доверие? — попита Кари Милър.

Това не беше някаква глупачка, която звънеше в кантората, за да си прави идиотски шегички. Вече имахме два такива случая по-рано този ден.

— Разбира се, че можеш. Искам да съм сигурен, че разговорът ни е поверителен. Само ти и аз. Сега ще ти позвъня по защитена линия. Виждам номера ти на екрана. Ще затворя и веднага ще ти се обадя.

Преди да затворя, набрах номера ѝ на еднократния си телефон.

Натиснах бутона за повикване. Всички в стаята ме гледаха. Хвърлих бърз поглед през прозореца към вана. Нямаше раздвижване. Не се запалиха светлини. Просто си седеше там. Беше късно за доставки по домовете.

Кари отговори.

— Чуй сега плана. Трябва да се срещнем и да говорим. След това ще уредя да се предадеш утре в полицията. Ще бъдеш арестувана и поставена под стража, но ще се явиш в съда. Ще бъдеш с мен, в безопасност. Гарантирам ти. Не мога да ти гарантирам, че ще спечелиш делото. От теб зависи, но мисля, че знаеш как да се справиш. За ден, ден и половина то ще приключи. Не повече. Всичко ще свърши в следващите четиресет и осем часа, считано от този момент, стига да се съгласиш да се срещнем тази вечер.

Докато чаках отговор, наблюдавах вана.

— Не съм убила онези хора — каза тя.

— Знам, че не си. Но имаме да говорим и за много други неща освен делото. Чакай ме след час в Бруклин Парк, близо до моста.

— Ще бъда там.

Затворих и набрах друг номер. Отсреща вдигнаха мигновено.

— Еди Мухата — каза Джими Шапката.

Двамата с Джими Фелини бяхме израснали заедно. Като деца имахме много общо. Баща ми беше мошеник, който се представяше за почтен човек. Неговият баща управляваше най-големия италиански престъпен синдикат в страната. Единствената разлика беше, че старият Фелини не се правеше на почтен. И двамата с Джими обичахме бокса и прекарвахме цяло лято, както и повечето зимни вечери във фитнеса на Мики, блъскахме тежките боксови круши, остъргвахме дланите си в бетонния под с лицеви опори и се гонехме около ринга. И двамата вървяхме по стъпките на бащите си, в моя случай — поне за известно време. Винаги бяхме готови да се притечем един другиму на помощ, макар че напоследък аз бях този, който исках помощта на Джими, но знаех, че ми я дава с радост. Така вървяха нещата между нас. А ако аз му потрябвах за нещо — бях на разположение, без да задавам въпроси.

— Как си? — попитах.

— Окей. Зает. Виждам, че и ти. Трябва ли ти нещо?

— Търся да наема някого, но разполагам с малко време.

— Колко малко?

— Трийсет минути.

— Става, зависи какво ти трябва.

— Четирима яки карачи с колите си пред кантората ми. Трябва ми екип от хора, които и преди са работили заедно и знаят как се прави венециана.

— Да не си почнал да обираш бижутерийни магазини?

— Честно казано, животът ми щеше да е по-лесен, ако бях избрал това поприще. Не, трябва да бъда на едно място и не искам федералните да ми се пречкат, докато стигна там. Кой е най-добрият ти шофьор?

— Крилатия, както винаги.

— Той на колко стана?

— Никой не знае и никой не пита. Дори аз, дето съм му шеф, нямам топки да го попитам.

— Правилно. Става въпрос за максимум трийсет минути работа. Хиляда и петстотин на кола. И два бона за теб. Стигат ли?

— Забрави за двата бона. Момчетата ще ми кихнат по петстотин от техните. Това ми е достатъчно. Ще бъдат пред кантората след половин час. Пази се, Муха.

— Благодаря ти, Шапка.

50. Еди

Двайсет и девет минути по-късно, когато си тръгна с мерцедеса си, Ото се чувстваше видимо по-добре, отколкото при пристигането си. Така беше по-безопасно. Тази игра не беше за него. През цялото време, докато бях на улицата, не отделях очи от тъмния ван. Зад волана имаше някой, но не можех да различа лицето му. Колкото повече го гледах, толкова повече се питах дали отзад има хора на ФБР, или е само шофьорът. Може би Ото наистина виждаше призраци.

По-добре беше да не рискувам. Ако имахме време, щях да накарам Блох да се приближи и да огледа отблизо шофьора. Но нямахме време, а нямаше и значение всъщност. Още щом потеглехме, ванът щеше да ни последва, сигурен бях.

Блох, Хари и Лейк бяха застанали на тротоара.

— Защо да не карам аз? — попита Блох.

— Защото може да си страхотна в бързото каране, но не знаеш как се прави венециана.

— Какво, по дяволите, е венециана?

— По-добре да не знаеш — отвърна Хари.

Откъм „Хос Нудълс“ се зададе конвой от автомобили. Най-отпред беше нов модел мустанг в електриковосиньо. След него имаше един форд „Фокус RS“, следван от додж хелкат и още един фокус. Нямаше значение как изглеждаха тези коли и какви двигатели им бяха монтирани в завода — всяка от тях беше тунингована по изричните указания на шофьора си, защото това е стилът на карачите. Повечето от тях си имат свои сервизи или познават собственик на сервиз, който е достатъчно дружелюбен, за да ги остави да си работят по колите по всяко време на деня и нощта.