Съучастници

А сега се давеше от бензиновите пари. Очите ѝ сълзяха, гърлото ѝ пламтеше, от миризмата главоболието ѝ се завръщаше с удвоена сила. Искаше да повърне, но се боеше да не изгуби равновесие от напъните и конвулсиите и да падне от стола.

Сякаш собствените ѝ сълзи изгаряха очите ѝ.

Този човек щеше да я запали жива. Ако не сега, скоро.

А нямаше как да избяга.

Оглушителният тътен от чувалите с пясък, падащи върху стоманената плоча, престана и тя чу стъпките му да се отдалечават. След познатия звук от затръшването на вратата отново настана тишина.

Кейт слезе от стола; стъпалата ѝ се измокриха от локвата бензин на пода. Премести стола в десния ъгъл, стъпи на него, опря раменете си в плочата и се опита да я избута.

Плочата не поддаде.

Не и този път.

Опората на облегалката — просто парче дърво с дебелина около два и половина сантиметра, което бе успяла да отскубне от конструкцията на стола — се плъзна в пролуката между плочата и ръба на канала. Тя натисна с рамене, опитвайки се да използва парчето дърво като лост, за да разшири пролуката.

Плочата не помръдваше.

Опората на облегалката се счупи на две и падна в локвата на пода.

Кейт отново изкрещя. Заплака. Беше пропуснала шанса си да се измъкне от тук. Щеше да е нужен малък кран, за да помести тази плоча с всичките допълнителни тежести, натрупани върху нея. Пясъчния човек беше абсолютно побъркан. Дори да я оставеше жива, той никога нямаше да я пусне от тук. Щеше да умре в тази дупка. Единственият въпрос беше кога. Той не се опитваше да я сплаши с този бензин; беше сляп късмет, че не я запали още сега.

Животът ѝ се крепеше върху главичката на кибритена клечка.

Тя седна на стола и се загледа в процепа над главата си. Луната отново светеше и в този момент тя си даде сметка, че вероятно за последен път вижда лунна светлина.

53. Еди

В съдебната зала не проникваше естествена светлина. Беше бетонен сандък, изпълнен с усещане за загуба, с предателства, убийства, корупция и лъжи. Великолепен театър на човешката слабост.

Двамата с Хари седяхме на масата на защитата. Столът за клиентката ни в края на масата беше празен.

Беше малко след девет сутринта. Не бях спал два дни, а Дрю Уайт се готвеше да изнесе представление в нашия малък театър.

— Народът призовава Ото Пелтие — обяви той.

Хари отвори нова страница на адвокатския си бележник и драсна с автоматичната писалка, за да разпише перото.

Съдебните заседатели си падаха по Ото. Костюмът, прическата, мъжествената физика — всичко говореше за богатство и авторитет. Ото беше човекът, в чиито думи щяха да се вслушат.

Той се закле с ръка върху Библията и седна с позволението на съдия Стоукър.

— Господин Пелтие, как се запознахте с Даниъл Милър?

— Моята кантора обслужва елитна клиентела, господин Уайт, по всякакви въпроси на управление на активи, данъчно законодателство, доверителни фондове, завещания и наследства. Господин Милър беше успешен мениджър на хедж фонд, бивш борсов посредник. Голяма част от нашите клиенти работят на Уолстрийт, така че той се обърна към нас по нечия препоръка.

— По едно време представлявахте Кари Милър по това дело. Как се запознахте с нея?

Той прочисти гърлото си и започна:

— Запознах се с Кари, когато Даниъл ми я представи като своя годеница. Искаше да се погрижи тя да бъде финансово осигурена чрез подялба на собствеността върху част от имуществото му. Аз го посъветвах, че би било разумно да сключат предбрачно споразумение, като и двамата се съгласиха. Съставих споразумението и реализирах подялбата на активите.

— Господин Пелтие, в един момент обвиняемата Кари Милър е потърсила от вас съвет по отношение на съпруга си, нали?

— Точно така — отвърна той.

Хари поклати глава неодобрително.

Това беше пропусната възможност. Ако Ото беше малко по-съобразителен, би могъл да развие отговора си, обрисувайки Кари като загрижена невинна партньорка. Дръпнах стола си назад; и четирите крака изстъргаха по пода. Звукът привлече вниманието на Пелтие и той погледна към мен. Аз му хвърлих гневен поглед. Той извърна лице.

Този театър демонстрира и един от най-големите пороци на човешкия род — малодушието.

— Съдебните заседатели са имали възможност да прочетат дневниците на Кари Милър, които е оставила на съхранение в кабинета ви, така че само им кажете накратко вашите впечатления от тези дневници.

— Те обрисуват мислите и чувствата ѝ по онова време. Разговорът ѝ с мен е правдиво предаден, ако не ме лъже паметта…

Пелтие искаше да добави още нещо, виждах как погледът му се измества към ложата на журито, езикът му овлажни устните. Отвори уста…

— Благодаря ви — прекъсна го Уайт, преди да е имал възможност да каже нещо от полза за защитата. — В тези дневници тя разказва как съпругът ѝ се е прибирал у дома късно нощем и е вземал душ, как ѝ е подарявал бижута, принадлежали на жертвите, обикновено в деня след убийствата, как посред нощ е пускал пералнята. Не е ли ясно от дневниците, че Кари е знаела, че съпругът ѝ е Пясъчния човек?