Съучастници

Чух друг звук. Клаксон. От дясната ми страна.

Крилатия се беше надвесил през прозореца на оранжево камаро, пляскаше с длан по вратата и ни викаше. Блох седна на задната седалка, аз скочих отпред до него.

— Айде бе, айде бе! — викна Крилатия.

Преди да бях затворил вратата, той изхвърча напред, засичайки един бетоновоз, който се принуди да свие в съседната лента, за да ни избегне. Камарото издаваше оглушителен рев. Докато закопчавах колана си, Крилатия зави по Ленард Стрийт и каза:

— Ето го копелето.

Телефонът ми иззвъня. Отговорих.

— Бил, следим го. Кара по „Ленард“. Мисля, че ще свие по „Лафайет“. Вероятно отива към Бруклинския мост.

— Аз съм през три коли. Моята е четвъртата и съм доста назад. Следя джипиес сигнала, така че няма да го изгубим, но не искам да му дам възможност да се прехвърли в друга кола. Карай след него. Още не мога да повярвам, че се оставих да ме убедиш да не го арестувам.

Като застраховка федералните бяха поставили джипиес чип в калника на Пелтие, докато беше в съда.

— Няма да го изтървем, повярвай ми. Той ще ни отведе до мястото, където държи Кейт. След него сме, ще те държа в течение по телефона. Както ти обещах, ще го имаш опакован и с панделка. Няма да има спор кой казва истината. Ще го заловиш на местопрестъплението. Аз нямам нищо общо, всички заслуги са твои.

— Не искам никакви заслуги. Искам кучия син, който уби агентите ми.

58. Пясъчния човек

Той забеляза камарото на Бруклинския мост в огледалото. През пет коли зад него.

Другите автомобили не представляваха заплаха. Личеше си по марката и модела. Два стари японски джипа. И двата мръсносиви. И двата очукани. След тях се движеше електрическа кола, която караше мъж с дълга брада. После домакиня от предградията в седан, която се поклащаше в такт с музиката от радиото, барабанеше с ръце по волана и си припяваше.

Камарото беше твърде назад, за да различи кой го кара. Но беше единствената възможна опашка, при това малко вероятна. Федералните не преследваха заподозрени с коли, които си личаха от километър.

След като се качи на магистралата, единият от джиповете и домакинята изостанаха назад. Електричката и другият джип се отклониха в различни посоки на детелината, но камарото продължи след него.

Тази кола беше толкова мощна, че като нищо можеше да го догони, но който и да я караше, не бързаше да натиска педала. Вътре имаше поне двама души, и двамата мъже. Шофьорът беше по-възрастен.

Той настъпи газта, остави камарото далече назад и отби от магистралата по шосето към Кони Айланд и изоставеното депо. Паркира отпред, угаси двигателя и отвори багажника. Извади раницата, разкопча я и извади пистолет, който пъхна в колана на панталона си. После извади и сигналната факла, закопча раницата и я преметна през рамо, затвори багажника и се затича към заключената порта. Вече беше до вратата на депото, когато чу камарото да се задава с голяма скорост.

Отключи, влезе вътре и бързо пристъпи към канала. Ниското ноемврийско слънце се процеждаше през фибростъклото на тавана. Коси слънчеви лъчи обливаха депото в оранжево сияние.

Много скоро вътре щеше да стане още по-светло.

Чувалите с пясък и количката с инструменти бяха все така върху капака на канала, точно както ги беше оставил. Трябваше да действа бързо, затова изрита чувалите от стоманената плоча, засили количката и я изтъркаля встрани. Вдигна лоста, мушна го в процепа между плочата и бетона, докато се отвори половин метър пролука.

Захвърли лоста и в този момент чу как вратата зад него се разтвори с трясък.

Нямаше време за още бензин.

Вече беше тук и знаеше какво се иска. Миризмата, която се носеше от канала, му показваше, че е като буре с барут.

Обърна се с лице към вратата и отвъртя капачката на факлата.

— Не мърдай! — чу се глас.

Един от онези ярки слънчеви лъчи се падаше между него и вратата. Беше на десетина метра разстояние, но той трябваше да наклони глава, за да разбере чий е гласът.

Блох застана под слънчевия лъч, насочи оръжието си към него и повтори:

— Не мърдай!

Флин беше до нея.

Факлата в ръката му гореше бясно.

— Не мърдай! — кресна отново Блох.

Само тя беше въоръжена. И несъмнено беше добра с това оръжие. Той чу и друг звук.

Сирени.

През следващите няколко секунди направи много пресмятания. Имаше само един полезен ход.

Да метне факлата в канала.

Запалването на бензиновите пари щеше да предизвика експлозия, вероятно да подхвърли стоманената плоча във въздуха. Това щеше да отвлече вниманието им достатъчно, за да успее да извади пистолета си и да пусне два куршума в Блох, докато тя още се съвземаше от шока на експлозията. Той знаеше какво предстои, затова щеше да приклекне и да се предпази. След което да стреля.

Да, това беше лесно.

— На пода! — кресна Блох.

— Ти също — отвърна Ото, като падна на колене и хвърли факлата в канала.

Отначало му се стори, че нищо не се случва. И тогава чу писъка. Звук като от гърлото на диво животно, последван от мощно дум!

От силата на възпламенените бензинови пари плочата подскочи. Ото залитна и падна на една страна.