Съучастници

Той умееше да чака. Имаше опит. Години наред бе страдал от безсъние. Някога бе лежал сам в тъмното, а съзнанието му започваше да рисува всевъзможни ужаси, които биха могли да се случат с него или семейството му. Всичко бе започнало, когато беше около седемгодишен. След като родителите му си легнеха, той ставаше от леглото и влизаше в гардероба. Седнал на пода между висящите на закачалки дрехи, четеше приказки на светлината на джобно фенерче.

Четеше почти до зазоряване, после пропълзяваше обратно в леглото си и заспиваше изтощен. Това продължи, докато вече не можеше да се побира в гардероба, затова четеше в леглото си. В приказките, към които се връщаше отново и отново, се разказваше за съня. „Хензел и Гретел“, „Спящата красавица“, „Снежанка“, „Златокоска и трите мечки“, „Принцесата и граховото зърно“ и други. После премина на истории за страховити фигури, навестяващи деца, които отказват да заспят: Торбалан, гнома Уи Уили Уинки, Оле-затвори-очички. Те бяха предназначени да насърчават децата да си лягат. Любимата му беше за Пясъчния човек, който посипвал очите им с прашец, за да ги приспи.

Той знаеше, че не тези истории са го превърнали в убиец. Този импулс беше отпреди тях. Години наред си бе фантазирал как убива семейната котка Луси и се опитваше да ѝ причини болка всеки път, когато това можеше да мине незабелязано. Луси всеки път успяваше да се изскубне невредима. Тя го мразеше още преди да бе запратил кухненския нож по нея. Може би усещаше истинската му природа, докато останалите не можеха. Съскаше му и извиваше гръб, щом той влезеше в стаята. Боеше се. За него това беше нещо естествено. Знаеше, че трябва да предизвиква страх. Беше се научил да не подлага на съмнение импулсите си. Не бяха нужни обяснения. Една акула не се обяснява. Тя си е акула.

Както той беше убиец.

А една лятна нощ на плажа в Кони Айланд, когато за пръв път се натъкна на онази жена, заспала пияна на пясъка, осъзна истинското си призвание и се остави на природата си. Опиянението, което изпита онази нощ, все още отекваше в паметта му и дори в мускулите на крайниците му.

След това, когато се върна в своето специално убежище и сложи очите на жената в една тенекиена кутийка, легна на пода и спа, сякаш бе будувал сто часа. Нищо не можеше да замени онова усещане, което идваше след поредното убийство. Дори запознанството му с Кари. Вълнуващо беше, когато я видя за пръв път, когато я заговори, когато галеше с длан косъмчетата по ръката ѝ. Тя беше първата жена, допуснала го до себе си, която не искаше да убие, а само да притежава. Но онова, което най-много го изненада, беше желанието му да бъде притежаван от нея. Кари да го нарича своя мъж, своя партньор и своя съпруг.

Тя беше ТЯ. Неговата истинска любов. И той бе готов да разкъса този град на парчета, за да я спаси.

Каза си, че още не е късно. Ако можеше да я отърве от предстоящия кошмар, Кари щеше да бъде негова завинаги. Никой нямаше да застане на пътя му. А ако някой се опиташе, щеше да му покаже какво е страх.

ФБР се страхуваха от него. Той си припомни сладката миризма на страха по кожата на Дилейни.

Двамата цивилни агенти в колата без отличителни знаци също се бояха. Но не и невъзмутимият млад охранител, който сега се намираше в апартамента на Тереза Васкес. Непукистът седеше на канапето ѝ и четеше „Космополитън“, докато Тереза приготвяше кафе за него и за възрастния му по-мъдър партньор.

Някакво движение вляво привлече вниманието му. Той свали бинокъла и видя Лейк, застанал в апартамента на Лилиан, долепил лице до стъклото.

Гледаше право към него.

За пръв път от години Пясъчния човек усети как по тялото му премина ледена тръпка. Студен гъдел в основата на гръбнака, който се изкачи към тила, карайки косите му да се изправят.

Страх.

Много старо чувство. Което не го бе спохождало от десетилетия.

Лейк и Блох не гледаха към улицата или към съседната сграда. Той усети погледите им върху себе си.

Обърна се и хукна към вратата. Лейк и Блох също се завъртяха на токове и изхвръкнаха от апартамента.

Вече нямаше съмнение. Бяха го забелязали.

Пясъчния човек се спусна тичешком по стълбището, краката му тропаха по стъпалата, пулсът му догонваше ритъма на стъпките, потта по дланите му караше кожените ръкавици да лепнат. Не се боеше за себе си. На света нямаше човек, срещу когото не би се изправил. Не, боеше се да не изгуби живота, който му предстоеше. Живота с Кари, далече от Ню Йорк, от ФБР, от ченгетата. Едно ново начало някъде, където никой нямаше да познава лицата им, където никой не би си и помислил да ги търси.

Той никога не си бе представял, че някой може да го разкрие в тази мансарда. При всичкото си планиране напред във времето това беше нещо, което не предвиди. Но беше и възможност, от която щеше да се възползва. Ясната му мисъл и способността му да се адаптира го бяха запазили жив и неуловим толкова дълго време.