Съучастници

Фоайето на сградата беше празно и той излезе тичешком на улицата, където сви рязко наляво. От преследвачите му нямаше и помен. Малко преди да стигне до първата пряка, забави ход. Някъде зад себе си чу клаксон на автомобил и свирене на гуми по асфалта. Един магазин за конфекция вдясно от него имаше извита витрина и като се дръпна леко встрани, можеше да вижда улицата зад себе си и пряката вляво.

Лейк и Блох, придружавани от двамата агенти на ФБР по джинси и якета, стигнаха до входа на сградата.

Пясъчния човек зави зад ъгъла и се спусна да заобиколи на бегом карето. Беше излязъл от източната страна, премина покрай южната и когато стигна до края на западната, не забави ход. Затича се още по-бързо и прекоси улицата към жилището на Лилиан Паркър. Завари вратата отключена и успя да се шмугне вътре и да се изкачи незабелязано по стълбите. Когато стигна до седмия етаж, извади швейцарския пистолет със заглушител от кобура под мишницата си и почука по вратата на Тереза Васкес.

Дръпна се встрани, като не изпускаше от поглед шпионката. Във вдлъбнатата леща се пречупваше лъч светлина, несъмнено от прозореца на жилището.

Издиша въздуха от дробовете си.

Разкърши рамене.

Светлината изчезна.

Без да влиза в полезрението на шпионката, той протегна дясната си ръка, стиснала под ъгъл пистолета, насочи дулото към центъра на вратата и дръпна спусъка. После отново и отново в бърза последователност, докато не изпразни пълнителя. Чу се вик и нещо тежко се строполи на пода. Той презареди пистолета, дръпна се крачка назад, пое си въздух, простреля ключалката и нахълта вътре.

Евтината дървена врата се откъсна от пантите и падна върху трупа на пода. Беше на единия от агентите — нахакания младок с костюма. От сивокосия му колега нямаше и следа. Откри Тереза Васкес, свита в ъгъла от другата страна на леглото, затиснала устата си с ръце, за да заглуши писъците си. По лицето ѝ се стичаха сълзи.

Пясъчния човек я простреля с четири куршума, после се обърна, излезе безшумно в коридора и стигна до прозореца, който извеждаше на противопожарната стълба.

След две минути ботушите му затропаха по пасажа, където бе убил Лилиан Паркър. Свали якето си и го обърна наопаки. Вътрешното лице беше жълто — не му беше по вкуса, но във всеки случай, не съответстваше на описанието му, което Лейк и Блох положително бяха дали на агентите. От джоба на панталона си извади синя предпазна маска и бейзболна шапка и си ги сложи. Свали ръкавиците си и ги пъхна в джоба. Пресегна се и разхлаби дръжката на касапския нож, пристегната с ремък за долната част на гърба му. Можеше да му потрябва спешно. Пистолетът беше в кобура под мишницата му.

Когато излезе от пасажа, той се огледа на всички страни, но не забеляза преследвачи. Чуваха се обаче полицейски сирени. Ченгетата щяха да пристигнат всеки момент.

Ванът му тъй или иначе беше паркиран на няколко преки южно от тук, така че беше разумно да се добере до него, преди кварталът да се е задръстил от полиция.

Зачака на пешеходната пътека до жена в памучна рокля, която буташе светлосиня бебешка количка. Бебето, завито със синьо одеялце, едва ли имаше повече от няколко месеца. Беше будно и си гукаше тихо. За синьото му лигавниче беше защипан жълт биберон. Пълничко бебе с розови бузки и зачатъци на златни къдрици. Когато яркосините му очи се спряха на него, то му се ухили с беззъбата си уста. Усмивката му беше ведра като изгрева на слънцето.

— Очарователен е — каза Пясъчния човек.

— Благодаря — отвърна майката.

Беше ниска, с вълниста руса коса, слънчеви очила и тежка раница на гърба.

Хората, които отскоро са родители, често нарамват цялата си покъщнина, когато се решат да изведат бебетата си на разходка, помисли си той.

— На колко месеца е? — попита.

— Моят Джош е на четири.

Майката изглеждаше уморена, колкото и да се опитваше да го прикрие зад марковите си тъмни очила. Влачеше краката си, маратонките ѝ скърцаха по мазния бетон на тротоара. Огледа се за коли, после отново погледна към пешеходния светофар. Беше все така червен.

— На тази възраст могат да са доста трудни за гледане — каза Пясъчния човек.

Тя само се извърна и кимна усмихнато. Макар да се държеше изключително кавалерски с нея и да не ѝ даваше никакви поводи за страх, Пясъчния човек виждаше, че жената се бои от него. Дланите ѝ бяха на дръжката на количката с леко повдигнати пръсти и едва забележимо трепереха. Някои хора просто го надушваха от първия миг, каквато и добродушна маска да си слагаше. Беше му се случвало и преди.

Отсреща през улицата, на около четиресет метра вдясно от пешеходната пътека, Лейк, Блох и двамата федерални агенти излязоха иззад ъгъла и застанаха на място, закрили очите си с длани срещу слънцето, да се оглеждат за избягалия Пясъчен човек.

Той нахлузи бейзболната си шапка ниско над очите. Щеше да прекоси улицата, да свие вляво и да напусне района. Достатъчно беше да стигне до отсрещния тротоар и да се обърне с гръб към тях. Те не търсеха мъж с жълто яке и бейзболна шапка. Не търсеха мъж и жена с бебе в количка.