Съучастници

Това е номерът на Лилиан Паркър, моля, оставете съобщение и ще се свържа с вас при първа възможност.

— Откраднал е котката ѝ. Затова е слязла в пасажа. Чула я е. Мръсникът е държал котката в ръце, за да я подмами тук.

— За да мине номерът, трябва да е знаел, че обича котки.

— Познавал ли я е? — попита Лейк, но още докато задаваше въпроса, поклати глава.

Доколкото им беше известно, Пясъчния човек никога не подбираше жертвите си от своя социален кръг. Нямаше данни Даниъл Милър и Лилиан Паркър да са били свързани по какъвто и да било начин. Това вече бе проверено в детайли от ФБР. А и Лилиан не бе приемала посетители в жилището си.

— Не, тя не се е виждала с мъже. Никой не е идвал тук. Чакай, той я е… — започна Блох, но при мисълта краката ѝ се задвижиха сами и тя отиде до прозореца, от който се виждаха улицата и отсрещната сграда. — Наблюдавал я е — каза, докато регистрираше с поглед издрасканите мебели, котешката катерушка, сандъчето с пясъка. — Лилиан е обичала котките. Всеки, хвърлил поглед през прозореца в жилището ѝ, е можел веднага да установи това. А ако е видял ключалките на вратата ѝ, е разбрал, че не може да проникне вътре без съответните ключове.

— Което означава, че я е наблюдавал отнякъде — каза Лейк. — При това е държал да не се разкрие. Бас държа, че е ползвал някой от апартаментите отсреща, сключил е нещо като краткосрочен наем, което може да се провери.

От другата страна на улицата имаше две сгради. Едната беше пълна с офиси, които се даваха под наем. Четиресететажен стъклен небостъргач. Всички етажи бяха абсолютно еднакви. Блох виждаше чиновници, седнали на бюрата си, банери на търговски конференции, провесени от прозорците, заседателни зали с разноцветни столове около масите, мъже с разхлабени вратовръзки, говорещи по телефона, стажантки, принтиращи документи. Пясъчния човек едва ли би избрал тази сграда като място за наблюдение — всичко в нея беше прекалено открито. Другата сграда беше много по-малка, приблизително със същия размер като тази, в която се намираха сега.

Последният етаж изглеждаше идеален за целта. Мансарда с голям прозорец, разположен почти директно срещу този тук. Може би съвсем леко по-високо, с добра видимост към апартамента на Лилиан Паркър. И там, застанал на прозореца, Блох видя мъж, който ги гледаше.

Телефонът ѝ иззвъня.

— Онзи отсреща не гледа ли към нас? — попита Лейк.

— Тереза Васкес живее в съседния апартамент до този. Сигурно има същата гледка — каза Блох.

Ако някой искаше да държи Тереза под око, наблюдателната позиция, използвана за жилището на Лилиан Паркър, би свършила работа и за нейното.

Търсеше я Еди. Тя отговори.

— Тук възникна нещо. Трябваш ми. Залови ли вече Пясъчния човек? — попита той.

— Не, не може да бъде — промърмори Лейк, като гледаше втренчено човека в мансардата отсреща.

Беше далече и чертите му не можеха да се различат. Бял мъж в тъмни дрехи.

Държеше нещо черно пред лицето си. Нещо, което хвърляше отблясъци от светлината.

Бинокъл.

— Ако щеш вярвай, но точно в този момент е пред очите ми — каза Блох, без да откъсва поглед от мъжа на прозореца.

Лейк пристъпи напред и почти залепи лице до стъклото. От дъха му то се изпоти.

Мъжът отсреща свали бинокъла.

И побягна.

19. Пясъчния човек

Той свали компактния бинокъл, примигна и отново го вдигна пред очите си.

Гейбриъл Лейк беше в жилището на Лилиан Паркър заедно с детективката Мелиса Блох. Фоторепортерът на „Ню Йорк Поуст“ ги беше заснел предишната вечер на излизане от сградата на Дилейни в компанията на Еди Флин.

Нямаше нищо притеснително обаче. Той насочи вниманието си към съседния апартамент, този на Тереза Васкес. Тереза беше на двайсет и няколко години и работеше, когато можеше да си намери работа. Например на непълно работно време в Нюйоркската обществена библиотека в събота и неделя. През останалите дни пържеше пилета в „Попай“.

Тази сутрин бе излязла от апартамента си, придружавана от двама агенти на ФБР, за да си купи провизии и сутрешния вестник, след което се бе прибрала. Това му беше от полза, защото му бе дало възможност да наблюдава охраната ѝ. Имаше двама агенти в кола, паркирана на улицата пред сградата ѝ. Те я поеха на входната врата от двамата, които я придружиха до там от жилището ѝ. Агентите в колата бяха между трийсет и четиресетгодишни, небрежно облечени с джинси и черни худита. Двамата пред жилището ѝ бяха в костюми. Единият беше по-млад и тъмнокос, другият — прошарен ветеран.

Това беше блага мисия за охраняващ екип. Едва ли някой щеше да нахлуе в оживен ресторант за пържени пилета, да прескочи тезгяха и да гръмне Тереза в главата. Също и Нюйоркската обществена библиотека беше достатъчно безопасно място — с метални детектори и охрана на входа. Опасният момент бе пътуването на Тереза от жилището до работното ѝ място и обратно.

Той щеше да изчака благоприятна възможност. Такава щеше да се появи. Въпросът беше кога.