Съучастници

— Не, разбира се, но това не значи, че съм сляп за всичко това. Кари крие нещо или носи някаква вина. Личи си отвсякъде. Може да не е участвала в убийствата, но е знаела за тях. Убеден съм, че е знаела. Това е единственото логично обяснение.

Исках да добавя още нещо, но видях Уайт да се приближава към нас с голям кафяв плик в ръка.

— Както ни бе наредено — каза той. — Това са телефонните разпечатки от подслушването. Никаква част от събраната информация няма да се използва в това наказателно производство.

Поех плика, счупих печата и извадих пет-шест разпечатки от телефонни разговори. Брой повиквания, номера, продължителност — всичко беше подредено в колони. Имаше защипани с кламер страници за моя телефон, както и по една за телефоните на Блох, Кейт и Хари. Определено ни бяха налазили бързо, но едва ли бяха открили нещо ценно. Бях сигурен, че тези разпечатки ще са ни от полза.

Понеже знаех, че Уайт е разполагал с тях, но не ги е разкрил досега, значи в нито един от разговорите не беше открил нищо инкриминиращо. Разпечатката на позвъняванията от и до телефона на Ото беше дълга пет страници с посочени телефонни номера. Трябваше да отделя време и да проверя чии са номерата, но нямаше транскрипти на самите разговори. Уайт вече излизаше, когато го повиках и той се върна.

— Къде са транскриптите на разговорите? — попитах го.

— Няма такива — отвърна той.

— Какво искаш да кажеш?

— Нашата съдебна заповед ни даваше право да следим всички разговори, но да транскрибираме и използваме като доказателство само инкриминиращите. Не открихме нищо инкриминиращо. Освен това тя нито веднъж не е говорила с адвоката си.

— Не ти вярвам — заявих аз.

— Смяташ ли, че ако имах нещо срещу Кари Милър, щях да го потуля? Напротив, Флин, щях да ти го навирам в лицето. Съжалявам, няма нищо. Беше чиста загуба на време.

И той си тръгна заедно с антуража си. В цялата тази ситуация около разговорите имаше нещо много нередно. Усещах го, но още не можех да го видя. Нямах доверие на Уайт — ако имаше коз в ръкава си, готов да бъде изигран в подходящия момент, той нямаше да се поколебае.

Погледнах телефона си. Имах две пропуснати позвънявания от Блох преди петнайсет минути. Двамата с Хари бяхме последните останали в залата. Обадих ѝ се моментално.

— Какво става? — попитах я.

— Не е Кейт.

Затворих очи, вдигнах глава към тавана и безмълвно казах една молитва.

Още една жертва на Пясъчния човек. Но коя ли…

Понякога, като погледнеш света около себе си, нищо не изглежда напълно в ред. Все нещо е някак накриво, не както би трябвало да бъде или направо наопаки. Усещаш проблема, но ти е трудно да намериш решение.

Решението често идва от друг възникнал проблем. Усещането е, сякаш подсъзнанието ми е работило самостоятелно върху нещо в продължение на дни непрекъснато, без аз да знам. И изведнъж последното парче от мозайката си пада на мястото и — бам!

Като магия.

— Кажи ми за жертвата.

— Нарязана е на парчета, за да влезе във фризера. Само толкова засега. Все още не се вижда лицето…

— Има ли липсващи парчета?

Последва мълчание, после Блох попита:

— Как се досети за това?

Разговаряхме десет минути. Договорихме план.

— Какво става? — попита Хари.

— Време е да дадем на онази репортерка ексклузивното ѝ интервю — казах аз.

45. Кейт

Отначало дойде болката. После — мракът.

Главата и шията ѝ пламтяха от зверска болка — най-силната, която някога бе изпитвала. Сякаш някой беше доближил ацетиленова горелка до мозъка ѝ и го бе загрял до гореща розова топка от вряща тъкан.

Тя усещаше натиск върху гърдите си и си даде сметка, че е от брадичката ѝ. Опита се бавно да повдигне глава. Раздиращ спазъм премина по мускулите на шията ѝ. Бяха напрегнати и изопнати до краен предел, след като бе прекарала един бог знае колко време в безсъзнание. Трябваше да се пребори с тях. Опита се да подпре брадичката си с длан, но ръцете ѝ бяха вързани на гърба.

Едва тогава си даде сметка, че седи на стол. Кабелите, които се впиваха в китките ѝ, я фиксираха за облегалката на стола.

Очите ѝ се отвориха. Примигна. Мракът около нея си остана. Никъде не се виждаше светлина.

Преглътнатата слюнка опари гърлото ѝ, което сякаш бе разранено. Пое си бързо дъх два пъти, стисна зъби и се насили да вдигне глава. Болката във вратните мускули бързо бе изместена от пулсиращо главоболие, сякаш мозъкът ѝ съобщаваше, че не му харесва тя да движи врата си. Беше толкова силно, че Кейт извика и по лицето ѝ се стекоха сълзи. Устата ѝ бе пресъхнала. Сякаш беше изгоряла на слънце и устните ѝ бяха напукани. Когато се опита да ги овлажни с език, усети вкус на кръв.

Изскимтя и от пулсиращата болка в черепа си едва не изгуби съзнание.

Кейт притисна гръб към облегалката на стола, за да отпусне раменете си, и се съсредоточи върху дишането си. Знаеше, че ако не диша дълбоко, ще повърне и ще изпадне в паника, при което положението ѝ ще се влоши още повече.

Болката се замени с объркване. Какво правеше тя тук? Нима сънуваше?

Объркването отстъпи на спомените.

Ръката върху устата ѝ.

Дъхът по шията.

Убождането с иглата.