Вихърът на Жътваря

Удинаас седеше и я гледаше как почиства и смазва оръжието си. Едурско оръжие, положено в ръцете й от воин Тайст Едур. Вече й трябваше само къща, за да може да го зарови това проклето нещо. О, да, и щастливото завръщане на бъдещия съпруг. Какво пък, може би това не означаваше нищо: просто услужлив жест от един от братята на Феар — единственият брат Сенгар, когото Удинаас всъщност уважаваше. Може би, а може би не.

Несекващото пеене бръмчеше монотонно през каменните стени, звук още по-мрачен от глухото пъшкане на жените едур по време на траур. Магьосниците на Оникса бяха на съвет. Ако в това твърдение се съдържаше някаква истина, то жреческият вариант на езика им бе непонятен и лишен от ритъма, долавян както в песен, така и в слово. А ако не беше нищо повече от пеене, значи старите глупаци не можеха да се споразумеят дори за темпото.

А той беше смятал Тайст Едур за странни. Не бяха нищо в сравнение с тези Тайст Андий, които бяха докарали мрачното отношение към света до нечовешки крайности.

Нищо чудно обаче. Андара бе разпадащо се здание от черен камък в подножието на запълнена със смет тясна клисура. Изолирано като затвор. Отвесните скали бяха нашарени с пещери, осеяни с грубо иззидани помещения, като гигантски издути мехури по протежението на лъкатушещи тунели. Имаше бездънни ями, задънени проходи, преходи толкова стръмни, че не можеха да се преодолеят без въжени стълби. Изровени кухи кули пронизваха като преобърнати шпилове скалната твърд, а над подземните пропасти в дъга се извиваха мостове от бяла пемза, укрепени без хоросан. На едно място имаше езеро от втвърдена лава, по-гладко от излъскан от вятъра лед — обсидианът бе прошарен с червено. Това бе Залата за събиране, там можеше да се побере цялото население — босоноги, — за да гледа безкрайните прения на Господарите Риви, известни иначе като Чародеите на Оникса.

Господар на Скалата, на Въздуха, на Корена, на Тъмната вода, на Нощта. Петима магьосници всичко, които се дърлеха за реда на процесиите, йерархията на изкупителните жертви, подходящата дължина на халатите на Оникса и Блудния знае за още какво. Полуобезумели невротици.

От онова, което Удинаас бе успял да разбере, не повече от петнадесетина от близо петстотинте обитатели — освен самите магьосници — бяха чисти Тайст Андий, а от тях само трима бяха виждали дневна светлина — и странно я наричаха ослепените звезди. Само трима изобщо се бяха изкатервали до света горе.

Нищо чудно, че всичките бяха побъркани.

— Защо когато някои хора се смеят, звучи все едно, че плачат? — попита Удинаас.

Серен Педак вдигна очи от меча на коленете си и го погледна.

— Не чувам никакъв смях. Нито плач.

— Нямах предвид високо — каза той.

Феар Сенгар — седеше на една каменна пейка — изсумтя:

— Скуката отнема последните частици здрав разум от ума ти, робе. На мен поне няма да ми липсват.

— Магьосниците и Силхас вероятно обсъждат формата на екзекуцията ти, Феар Сенгар — каза Удинаас. — Ти си най-омразният им враг в края на краищата. Дете на Предателя, Чедо на лъжи и така нататък. Добре подхожда на великия ти подвиг поне за момента, нали? В змийското гнездо всеки герой трябва да го направи това, нали? И мигове преди да дойде ориста ти, изсъсква вълшебният меч и злите изчадия гинат с десетки. Чудил ли си се някога какви трябва да са последствията от такова клане? Ужасяващо обезлюдяване, разбити семейства, плачещи бебенца — и премине ли се този съдбоносен праг, тогава неизбежното унищожение е гарантирано, надвисва над тях като зловещ призрак. О, да, чул съм каквото е трябвало, докато бях дете, епичните сказания, поеми и всичко останало. Но винаги съм започвал да се тревожа… за онези зли изчадия, жертвите на блестящите герои и на тяхната непоклатима правота. Искам да кажа, лошите нахлуват в убежището ти, в скъпия ти дом, и ти, разбира се, се опитваш да ги убиеш и да ги изядеш. Кой не би го сторил? Ето ги там, грозновати уж и шавливи на вид, плетат си там някакви примки или нещо такова. И изведнъж шок! Вдига се тревога! Натрапниците някак са се измъкнали от веригите си и смъртта се вихри във всеки коридор!

Серен Педак прибра меча в ножницата и каза:

— Мисля, че бих искала да чуя твоята версия за такива истории, Удинаас. Как ти се иска да ги преобърнеш. Поне ще убием времето.

— Не ми се ще да покваря невинните уши на Кетъл…

— Тя спи. Напоследък все спи.

— Може би е болна.

— Може би знае как да изчаква нещата — отвърна Аквиторът. — Продължавай, Удинаас. Как се преобръща твоят героичен епос, ревизираното от теб издание?