Вихърът на Жътваря

— Ами, първо, скритото леговище на злите. Назрява криза. Всичките им приоритети са се объркали — идва някакъв много зъл владетел без никакви водачески умения или нещо такова. Тъй че, имат си тъмници и хитроумни, но в крайна сметка неефективни инструменти за мъчение. Имат си огромните казани, очакващи човешка плът — но уви, никой не се е вясвал насам в последно време. В края на краищата леговището им уж е прокълнато, място, откъдето никой търсач на приключения никога не се връща — все съмнителна пропаганда, разбира се. Леговището всъщност е добър пазар за дървосекачи и събирачи на катран — огромни огнища, факли и мъждиви маслени светилници. Това е проблемът с подземните леговища — тъмни са. Нещо по-лошо, на всички там им е студено през последните осемстотин години. Както и да е, дори леговище на злите има нужда от потребностите за нормално съществуване. Зеленчуци, горски плодове, подправки и лекове, платове и грънци, кожи и плъст, шапки със зловещ вид. Разбира се, изобщо не споменавам всичките там оръжия и ужасяващи униформи.

— Отклоняваш се от сюжета, Удинаас — отбеляза Серен Педак.

— Така е, и това също е съществен момент. Животът е такъв. Отклоняваме се. Също като въпросните зли изчадия. Криза — няма нови пленници, никакво прясно месо. Дечицата гладуват. Пълно бедствие.

— Какво е решението?

— Ами, измислят си история. Магически предмет в тяхно притежание, който да подмами глупците в леговището им. Разумно е, ако си помислиш. Всяка въдица има нужда от гърчещ се червей. А след това избират един между тях да играе ролята на Безумния господар, онзи, който иска да отключи зловещите сили, скрити в този магически предмет, и с това въвеждат утопия за одухотворени трупове, които газят през царство на пепелища и презрени отломки. Е, и това ако не привлече герои на тумби, нищо няма да ги привлече.

— Успяват ли?

— За известно време. Но припомни си споменатите зле измислени инструменти за мъчение. Неизбежно някой находчив и щастлив глупак се измъква на свобода, после разбива черепите на двама-трима задрямали стражи и погромът се отприщва. Безкрайно клане — стотици, после хиляди необучени зли воини, които са забравили да си наточат мечовете, да не говорим за щитовете от брезова кора, дето им ги е пробутал някой дървар.

На това дори Феар Сенгар се изсмя.

— Добре, Удинаас, печелиш. Мисля, че в края на краищата предпочитам твоята версия.

Удинаас, смълчан от изненада, погледна Серен Педак, а тя му се усмихна и рече:

— Вече разкри истинския си талант, Удинаас. Значи героят се измъква на свобода. После какво?

— Нищо подобно не прави героят. Героят просто хваща настинка във влажните тунели. Измъква се жив обаче и се връща в близкия град и там заразата, която носи, се разпространява и избива всички. И хиляди години след това името на героя е проклятие както за хората, живеещи над земята, така и за тези под нея.

След кратко мълчание Феар каза:

— А, значи и в твоята версия има скрито предупреждение, робе. И точно в него искаше да се вслушам, но това ме кара да се чудя — какво толкова те интересува моята съдба? Ти ме наричаш свой враг, свой доживотен враг заради всичките несправедливости, които моят народ е нанесъл над твоя. Наистина ли искаш да си взема бележка от посланието ти?

— Твоя работа, едур — отвърна Удинаас. — Но моята вяра е по-дълбока, отколкото си представяш, и отива в съвсем друга посока от тази, която явно си мислиш. Казах, че героят се измъква, поне временно, но нищо не споменах за неговите нещастни спътници, храбрите му приятели.

— Умират до един в бърлогата на злите.

— Ни най-малко. Като последствие възниква необходимостта от нова кръв. Всички те до един са осиновени от злите, които са зли само в относителен смисъл, защото са болни, окаяни, гладни и не особено умни. Все едно, следва велико възраждане в културата на бърлогата, което произвежда най-великолепното изкуство и съкровища, които е виждал светът.

— И какво става после? — попита Серен.

— Нищо. Продължава си така, докато не идва новият герой, но това е друга приказка за друг път. Толкова говорих, че прегракнах.

— Сред жените на Тайст Едур — каза Феар Сенгар — се разказва приказката, че Бащата Сянка, Скабандари Кървавото око, избрал по своя воля да умре, да освободи душата си, като тръгне надолу по Сивия път, пътуване в търсене на освобождение, защото такава била вината му от стореното на равнините на Кечра.

— Виж, това е удобна версия.

— Ето, че този път на теб ти липсва проницателност, Удинаас. Това алтернативно тълкуване само по себе си е алегорично, защото всъщност то представя нашето чувство за вина. Заради престъплението на Скабандари. Ние не можем да върнем деянията на Бащата Сянка. Нито сме в положението дори да ги отречем. Той е предвождал, едурите са го следвали. Могли ли сме да му се опълчим? Вероятно. Но едва ли. И тъй, оставени сме с чувство за вина, която не може да бъде изкупена, освен в алегоричен смисъл. Ето защо се вкопчваме в легенди за изкупление.

Серен Педак стана и отиде да остави прибрания в ножницата меч до торбата с провизии.