Вихърът на Жътваря

„Но вече знам какво е да си морски пехотинец в малазанската армия, дори империята да е решила, че сме извън закона или нещо такова. Все пак — морска пехота. Все пак — елитът. И заради това си струва да воюваш — за войника до теб, за този в носилката, за този в челото. Не съм сигурен за Смайлс обаче. За нея, виж, изобщо не съм сигурен. Напомня ми за Дънспароу, с този разбиращ поглед и как все си облизва устните, щом някой заговори за убиване. И тия нейни ножове — не, никак не съм сигурен за нея.“

Добре поне, че си имаха добър ефрейтор обаче. Кораво копеле, многото приказки не го интересуваха. Тар говореше с щита и с меча си, а Коураб все се улавяше, че тича напред да застане до него при всяка скапана схватка. Откъм дясната му ръка, но с една стъпка пред него, тъй като парирането на Тар с късия забивач беше в много близък обхват и бе изложен на риск пред мръсния замах отдолу — стилът, който прилагаха пустинните племена срещу войник „стена от щитове“ като Тар, когато няма никаква стена от щитове, когато е само един мъж с незащитен фланг и прекалено стегнат гард. Блъскаш в щита, докато коленете му поддадат малко повече, и той залитне зад и под този щит, с единия крак напред — после само пристъпваш встрани и мушкаш покрай щита, над или под забивката на късото острие, за да поразиш сухожилията на ръката или незащитената подмишница.

Коураб знаеше, че трябва да пази Тар от тази страна, макар това да означаваше неподчинение на заповедите на Фидлър да стои плътно до Ботъл. Докато Ботъл изглеждаше в безопасност, Коураб се задвижваше напред, защото разбираше Тар и неговия стил на бой. Не като Корик, който беше пустинен воин повече от всеки друг в тези две отделения, и трябваше фланговете му само да се пазят от някой като Смайлс, със святкащите й ножове, със стрелите на арбалета и разни такива. Да стои зад и встрани, извън обхвата на свирепите замахвания на дългия меч на Корик, и да сваля всеки противник, влязъл му във фланг. Виж, това париране си го биваше.

Кътъл, нещастният стар ветеран, разполагаше със своите „проклетии“ и ако Ботъл изпаднеше в опасност, сапьорът щеше да се погрижи за нещата. Освен това беше доста точен и бърз с арбалета, стара опитна ръка на спусъка и зареждане на бегом.

Не беше чудно, че Седемте града бе завладян още при първия щурм, с малазанската морска пехота на бойното поле. Остави ги Т’лан Имасс. Тях ги бяха пуснали да се развихрят едва при бунта на Ейрън в края на краищата. „А и Фидлър каза, че изобщо не е бил императорът. Не, Ласийн е издала заповедта.“

„Геслер не е сигурен, тъй че истината си е, че никой не знае истината. За Ейрън. Точно както скоро никой няма да знае истината за Колтейн и Кучешката верига, предполагам. Или пък — духове долни! — за адюнктата и за Ловците на кости при Ю’Гатан, и в град Малаз.“

И усети как го прониза мраз, сякаш се беше натъкнал на нещо много дълбоко и важно. За историята. Така, както се запомняше тя, както се разказваше и преразказваше. Как се губи в лъжи, когато истината се окаже твърде неприятна. „Нещо, да… Нещо… Проклятие! Изтървах го!“

От носилката зад него Ботъл промърмори в съня си, после каза съвсем отчетливо:

— Той никога не вижда бухала. Това е проблемът.

„Горкият кучи син. Бълнува насън. Изтощен. Спи леко, войник, трябваш ни.“

„На мен ми трябваш. Както никога не съм трябвал на Леоман, така ми трябваш. Защото вече съм морска пехота.“

— Питай мишките — каза Ботъл. — Те ще ти кажат. — После изломоти нещо, въздъхна и каза: — Ако искаш да останеш жив, обръщай внимание на сянката. Сянката. Сянката на бухала.

В другия край на носилката Кътъл изсумтя и поклати дръжките. Ботъл простена отново, извъртя се на хълбок и отново затихна.

Продължиха напред в нощта. И отново, малко по-късно, чуха взривове в далечината. Този път от север.

О, разбудили ги бяха, и още как.

Билките на Шурк Елале вече губеха сила. Всичко беше наред на „Немряща благодарност“, на обветрената палуба и в интимното пространство на каютата й. С мъж без особено силно обоняние за компания. Но сега се беше озовала в една претъпкана стая с карти, с половин дузина непознати и Брулиг, самозвания крал на това жалко островче, и освен това и жените — виждаше ясно как бърчеха ноздри, щом уловяха неприятните миризми в душния пренагрят въздух.

О, добре. Щом държаха да се спогодят с нея, трябваше да го преживеят. Че и да са благодарни за „преживяването“. Изгледа накриво адюнктата, която като че ли така и не искаше да седне. И макар да стоеше зад стола, който си бе присвоила в единия край на дългата изподраскана маса, отпуснала ръце на гърба му, не издаваше нервността, която човек може да очаква от някой, за когото седенето е като да си осъден да те вържат в кошара насред селски мегдан.