Вихърът на Жътваря

Колкото до външния вид, у Тавори Паран нямаше кой знае какво. Подчертано сиво безполово равнодушие, гардеробът на безразличния. Жена, за която женският чар е по-маловажен и от мъха в гънките на кесията й. Можеше да се направи на по-привлекателна — почти женствена всъщност, — ако пожелаеше. Но явно такъв чар не влизаше в списъка от ценности в нейните представи за командване. А това беше интересно по някакъв смътен, теоретичен начин. Водач, който се стреми да води без физическо присъствие, без героично, будещо похот или друго някакво въобразимо излъчване. Какво оставаше тогава за Тавори?

Е, умът й може би. Някаква тактическа гениалност? Не беше убедена в това. Според всичко, което бе успяла да улови от мърморенията в отделението на Балм, Тавори вече бе допуснала някаква огромна грешка в преценката. Май беше имало някакъв авангарден десант. Елитни части, промъкващи се посред нощ на дивия бряг с обърканите му блата и гори. Войници с мисия да сеят смут, да разклатят властта на едурите и да подтикнат покорените ледерии да се вдигнат на въстание.

Тактически гений ли? По-скоро лошо разузнаване. На ледериите положението им харесваше такова, каквото си е. Тази Тавори като нищо можеше да е осъдила на гибел най-важния елемент от армията си. Бяха изгорили транспортните си съдове — „а това пък защо? Да остави собствените си бойци без никакъв избор, освен да продължават напред? Това намирисва на недоверие, на пълна липса на увереност — да, вони по-лошо дори от мен. Освен ако не го тълкувам погрешно. Което е вероятност. Сложна работа са тези малазанци.“

Малазанската империя, да. Но нищо общо с Ледерийската империя, с нейните дребнави игри на родословия и расова йерархия. Не, тези малазанци бяха с всевъзможни и най-разнообразни стилове. Първият помощник-командир на Тавори например — варварката с изумителните татуировки, всяко нейно движение беше самото олицетворение на чувствеността. Тук, в Ледерийската империя, всеки, който приличаше на нея, щеше да чисти оборите. И Мейсан Джилани — друг повод за много хълцане — ах, как съжаляваше Шурк, че няма този неин сладък лъскав тен и изящните очертания на тези дълги крака и пищни бедра, полюшващите се твърди гърди с цицки, които й напомняха за презрели фурми — „не че ми се налага да надничам, у нея има по-малко свян, отколкото и у мен, а това наистина говори много. Значи Тавори държи хубавите край себе си. Виж, това би могло да подсказва нещо.“

— Е, какво чакаме още? — попита Шейк Брулиг, вече достатъчно пиян, за да провлича думите. Седеше отпуснат в стола в другия край на дългата маса, точно срещу адюнктата, но очите му с натежалите клепачи си оставаха приковани в Мейсан Джилани. Тоя май наистина вярваше, че мазните, похотливи погледи могат да накарат една жена да припадне от страст. Но Мейсан Джилани прикриваше отвращението добре, играеше, та жалкият крал да продължава да се самозалъгва. Варварският войник изпълняваше много изрична заповед, подозираше Шурк. Да не допусне Брулиг да стане войнствен. До момента, в който нямаше повече да им трябва.

Е, това обаче нямаше да подейства с нея, нали? Освен ако малазанците не държаха наблизо някой Ублала Пунг. О, това наистина щеше да е неприятно, да я видят как се превръща в незадоволено разгонено животно пред всички. Тази тайна беше по-добре да си я затаи.

— Спокойно, Брулиг — каза Шурк. — Всичко това сигурно е свързано с онези огромни тримарани, които влязоха снощи в пристанището. — Виж, щеше да й хареса да си имаше един такъв, макар че щеше да й трябва двоен екипаж, което означаваше по-малко пари за всички — „проклета логистика, винаги убива мечтите ми“.

Адюнктата я гледаше изпод вежди — един от онези преценяващи погледи, които хвърляше на Шурк Елале всеки път, щом немрящата пиратка кажеше нещо. Виж, това си беше нейна грешка — беше пратила Скорген обратно на „Немряща благодарност“. Ужасните недъзи на първия й помощник-капитан се бяха оказали твърде разсейващи за всички останали, докато тя не осъзна, че това се превръща във възможност, подронваща нейния… професионализъм. „Да, точно тази дума ми се губеше. Тук трябва да ме вземат на сериозно. Подозирам, че самото ми съществуване зависи от това.“ Но неволно се усещаше, че й липсва капещата дупка на лицето му, смачканото му ухо, сляпото му око, сакатата ръка и болният крак — всичко, което да отвлича вниманието на Тавори всеки път, щом проявеше неблагоразумието да изкаже мнение или наблюдение.

Троутслитър, който седеше срещу Шурк, се покашля — някакво странно цвърчене — и й се усмихна.

Тя преднамерено извърна очи. Не беше приятен мъж. Също както Джерун Еберикт не беше приятен мъж. Твърде много удоволствие извличаше от работата си, подозираше Шурк. А дори за войник това не беше разумно. Такива хора обикновено се бавеха, когато бавенето не е добро. Склонни бяха да излагат другите войници на риск. Склонни бяха да се разсейват. Не, не й харесваше Троутслитър.