Вихърът на Жътваря

Твърде много детски спомени се бяха влели в ръцете му, превърнали бяха пръстите му във виещи се змии, останали сякаш недоволни от безжизнената плът в хватката си. Много повече имаше в това, разбира се. Старият си беше въобразил, че му е господар, надзорник според ледерийската дума, че стои до рамото на бойния главатар, готов винаги да отвори уста и да изрече думи, побрали в себе си горчиви истини, истини, които да унищожат Червената маска, да унищожат всякакъв шанс да доведе оулите до победа.

Но мигът наближаваше. Щеше да види главата на Биват набучена на копие. Щеше да види калта и хилядите трупове на ледерии и Тайст Едур, затънали в нея. Врани щяха да кръжат и да грачат от радост. А той щеше да стои на дървената платформа и да гледа всичко това. Да гледа как неговите Бранители, които го намериха, които го избраха, секат и разкъсват маг след маг.

А лицето на стария отново изникна в ума му. Беше се наслаждавал на гледката отначало, но вече бе започнала да го измъчва. Лице, което идваше в сънищата му, лице, което бе загатнато във всяко сиво петно на буреносния облак, издутите сиви и сини жили, студени като желязо, изпълнило небето. Беше си помислил, че се е отървал от глупака и от жестоките му тайни в онзи претеглящ поглед — като погледа на баща към своеволно дете, сякаш каквото и да направи детето, не е достатъчно добре, не е по нравите на племето, каквито са били и ще бъдат винаги.

Червената маска се качи на платформата. С бича кадаран на колана. С брадвата ригта, затегната на гърба. „Оръжията, за които сме родени, от най-древни времена. Не е ли това по нравите на оул? Не съм ли повече оул от всеки друг сред клана ренфаяр? Сред воините, събрани тук? Не ме гледай, старче. Нямаш това право. Ти изобщо не беше мъжът, който станах аз — виж моите Бранители!“

„Да ти го кажа ли, тате?“

„Но не. Ти си мъртъв. Още усещам крехкия ти врат в ръцете си — а, грешка. Тази подробност е за стареца. Който умря загадъчно в шатрата си. Последният старейшина на ренфаяр, който познаваше, да, познаваше добре баща ми и целия му род, и всички, които наричаха свои деца.“

„Глупако, защо не остави годините да замъглят спомените ти? Защо не стана като всички други безнадеждно изкуфели старци? Какво запази взора ти тъй остър? Но повече не. Сега се взираш в камък и мрак. Сега острият ти ум гние в черепа ти, и толкова.“

„Остави ме на мира.“

Първите пръски на дъжда го удариха и той вдигна очи към небето. Тлъсти капки, биеха и се пръскаха по маската му, тази люспеста броня, скрила жестока истина. „Неуязвим съм. Недосегаем. Утре ще унищожим своя враг.“

„Бранителите ще се погрижат за това. Те ме избраха, нали? Те носят дара на славата и никой освен мен не е заслужил това.“

„Кълна се в гущерските очи на К’Чаин Че’Малле, ще спечеля тази победа.“

Глухият барабан подхвана безредния си тътен дълбоко сред бурните облаци и духовете на оул, взрени с гняв към земята, заизваждаха нащърбените си мечове.

20.

Живеем в очакванена най-драгоценния миг:богът наш с ясния взоргази в сметта

на живота нис наръча сламаметлаи с ярка усмивказамита в ъгъла този богсмрадта на греховете нихрипливия ни ропоткойто храчим заран

с всеки изгрев.В очакване живеем, да,във драгоценна леностбезстрастните ни добродетелизърната сеят на развалатав пръстта гореща на животав ръка с желязото студенона оръжияи с ярка мъст

поим пръсттапод ясното небес кръвта на своя богизхрачена и придошлав суровата погнуса.Нашият чакащ богКормор Фурал

Кули и мостове, тънки като скелет, и никакви следи от насочващи ръце, от разум или съсредоточена воля. Тези съоръжения, извисени към тъй смътно проникващата светлина, бяха напълно естествени, с груби очертания и сурови в костеното си изящество. Да обикаляш изтънените им подножия означаваше да надмогнеш всякакво чувство за пропорция, за начина, по който уж трябва да изглежда светът. Нямаше никакъв въздух, само вода. Нямаше истинска светлина, само сиянието на някакъв неестествен дар на духовен взор. Взор, който разбулваше тези кули и арки, толкова високи, тъй тънки, че сякаш всеки миг щяха да се срутят в свирепите вихрени течения.

Брутен Трана, изтръгнал се от плътта и костите, приютявали цялото му съществувание, крачеше объркан и сам по дъно на океан. Не беше очаквал това. Виденията и пророчествата ги бяха подвели. Подвели бяха Ханан Мосаг, по-точно. Брутен бе подозирал, че това пътуване ще го отведе в някое странно, непредвидено място, свят на митове може би. Свят, заселен от богове и демони, от стражи, бранещи с безсмъртна непоклатимост отдавна мъртви владения.