Вихърът на Жътваря

Все едно, че пронизаха Трул в гърдите. Дръзките твърдения, изречени с пламенна искреност, която можеше да се породи само от вярно приятелство, бяха нещо чудесно. Ала съвсем друго беше да разбере цената, която налага това в душата на приятеля му.

— Онрак — с болка прошепна той.

Но този миг нямаше да изчака всичко, което можеше да се каже, всичко, което трябваше да се каже. Защото Хостил Ратор се бе обърнал към своите Гадатели на кости и мълчаливото общение, преминало между тримата, бе бързо, решително. А после вождът на клана се обърна и закрачи към Улшун Прал. Смъкна се на коляно пред него и сведе глава.

— Смирихме се, Улшун Прал. Тези двама странници ни посрамиха. Вие сте Бентракт. Както бяхме и ние, преди толкова много време. Вече искаме да помним. Вече искаме да се бием във ваше име. В нашата смърт не ще има нищо друго освен доблест. В това се заклеваме. — После стана и се обърна към Руд Елале. — Соултейкън, ще ни приемеш ли за свои войници?

— За войници? Не. Като приятели, като Бентракт — да.

Тримата Т’лан му се поклониха.

Всичко това премина като мъгла пред очите на Трул Сенгар. След признанието на Онрак Прекършения като че ли целият свят на Трул със стържеща, трошаща скали неустоимост се бе завъртял на някаква невъобразимо огромна ос… но него самия го завъртя една ръка — и Онрак вече стоеше пред него.

— Няма нужда — промълви воинът Имасс. — Знам нещо, което дори и Руд Елале не знае. И ти казвам това, Трул Сенгар: няма нужда. Нито от скръб. Нито от съжаление. Чуй ме, приятелю. Този свят няма да умре.

И Трул не намери воля в себе си да оспори това твърдение, да забие ножа на съмнението в искрения поглед на своя приятел. Само въздъхна и кимна.

— Тъй да бъде, Онрак.

— И ако внимаваме — продължи Онрак, — ние също няма да умрем.

— Както кажеш, приятелю.

На трийсет крачки от тях, в тъмното, Хедж се обърна към Бързия Бен и изсъска:

— Как тълкуваш всичко това, маг?

Бързия Бен сви рамене.

— Сблъсъкът като че ли беше избегнат, ако колениченето на Хостил Ратор пред Улшун Прал не включваше прибирането на паднал зъб или нещо такова.

— На паднал… какво?!

— Все едно. Бездруго не това е важното. Но зная, че съм прав в едно, и не ме питай откъде го зная. Просто го зная. Подозрение, превърнало се в увереност.

— Продължи, проклет да си.

— Само това, Хедж. Финнестът. На Скабандари Кървавото око. Той е тук.

— Тук? Какво искаш да кажеш с това „тук“?

— Тук, сапьор. Точно тук.

Едната страна на портата представляваше грохнала развалина. Огромните циклопски камъни, оформяли някога арка с височина поне колкото пететажна сграда, бяха разхвърляни на над сто разтега от входа. Платформата, която арката бе обхващала някога, се беше надигнала и огънала, сякаш ужасен земетръс бе разлюлял здравата скална основа под каменната настилка. От другата страна се извисяваше кула от все още стоящи на мястото си блокове, извита нагоре като вретено и опасно наклонена.

Илюзията за ярка дневна светлина се бе задържала през тази последна част от пътуването, колкото заради настойчивостта на Удинаас, толкова и заради насмешливото благоволение на Клип. Или заради търпението на Силхас Руин, навярно. Най-важното последствие от това бе, че Серен Педак беше крайно изтощена — а и Удинаас не изглеждаше по-добре. Също като двамата Тайст Андий обаче Кетъл изглеждаше неуморима — с цялата безгранична енергия на едно дете, предположи Серен, а това откриваше възможността много скоро тя просто да рухне.

Серен разбираше, че Феар Сенгар също е уморен, но това навярно по-скоро беше свързано с неприятното бреме, което все повече натежаваше на плещите му. Сурово и непростително към себе си, тя бе разказала на Тайст Едур за ужасния си грях спрямо Удинаас, и го беше направила с надеждата, че Феар Сенгар — с непресторено и най-заслужено презрение в очите — ще предпочете да я отхвърли, както и собствената си клетва да пази живота й.

Но вместо това глупакът продължаваше твърдо да държи на тази своя клетва, макар тя да виждаше жестокото пробуждане на съжаление в душата му. Той нямаше — не можеше — да наруши клетвата си.

Все по-лесно й беше да изпитва презрение към тези храбри жестове, към суровостта, приемана така лесно от мъжете от всички раси. Някакво примитивно чувство за дълг, от времето, когато притежаването на жена е означавало оцеляване, не на нещо толкова прозаично като собствения ти род, но притежание като собственост и оцеляване в смисъла на власт. По граничните земи на ледерийското кралство бе имало изостанали племена, в които се бяха съхранили такива архаични възгледи и не винаги в ситуации, в които мъжете бяха притежателите и властниците — защото понякога това бяха жените. И в двата случая историята бе показала, че такива системи могат да оцелеят само в изолация и само сред народи, при които магията се е изродила в хаотична мрежа от възбрани, табута и изкуствени безсмислени правила — където властта, предложена от вещерството, е узурпирана от непросветени амбиции и от императивите на социален контрол.