Вихърът на Жътваря

— Ух, нервичките на мага се опънаха!

— Точно затова тебе най-малко те харесвах, Хедж.

— Помня как веднъж се побърка от страх заради една новобранка, Сори, защото беше обсебена от бог. А ето, че сега работиш за същия бог. Удивително как могат да се обръщат нещата по начин, който изобщо не си очаквал, нито си предвиждал.

Магьосникът го изгледа продължително.

— Чакай малко, Хедж.

— Наистина ли мислиш, че Сори беше там, за да премахне императрицата, Бързак? Някакъв мръсен план за отмъщение срещу Ласийн? Ами, това би било… безумно.

— Какво намекваш?

— Просто се чудя дали трябва да си толкова сигурен в тези, за които работиш. Защото, и на мен ми изглежда точно така, цялото това объркване, което изпитваш покрай адюнктата, може просто да произлиза от някои подвеждащи, хм, недоразумения за двата бога, които се свиват в сянката ти.

— Това поредното ти вътрешно чувство ли е?

— Аз не съм Фидлър.

— Не си, но беше близо до него — в проклетата му сянка. Повдигаш всичките му тайнствени подозрения и недей се опитва да го отричаш, Хедж. Тъй че по-добре ми го кажи направо. Ти и аз, двамата на една и съща страна ли се бием, или не?

Хедж се ухили широко.

— Може би не. Но пък може би повече, отколкото си мислиш, магьосник.

Бързия Бен беше избрал няколко добре огладени камъчета. Останалите ги хвърли.

— Този отговор трябваше да ме накара да се почувствам по-добре, така ли?

— Аз как се чувствам според теб? — попита Хедж. — Да съм на проклетата ти страна, Бързак, още от Рараку! А все още не зная кой си и какво си дори!

— В смисъл?

— В смисъл — това. Започвам да подозирам, че дори Котильон — и Сенкотрон — не те познават и наполовина толкова добре, колкото си мислят. Точно затова в момента те държат подръка. И точно затова, също така, искат накрая да си без Калам, който да ти пази гърба.

— Ако си прав — за Калам — ще е неприятно.

Хедж сви рамене.

— Казвам само, че може би планът е бил Сори да е там в момента, до Фидлър.

— Адюнктата тогава нямаше дори армия, Хедж. Това, което намекваш, е невъзможно.

— Зависи колко са предвидили — и разбрали Келанвед и Танцьора, когато оставиха империята си и тръгнаха да търсят асценденство. — Сапьорът помълча замислено. — Тръгнаха по пътищата на Азата, нали?

— Почти никой не знае това, Хедж. Ти със сигурност не го знаеше… преди да умреш. Което ни връща на пътя, по който ти спря да вървиш, след като се гръмна в Черен Корал.

— Искаш да кажеш, след като направих своето възнесение?

— Да.

— Вече ти казах повечето. Подпалвачите на мостове се възнесоха. Обвинявай някой Душебродник.

— И сега още проклети глупаци се мотаят наоколо. Гуглата да ви вземе всички, Хедж, в бригадата на Изгорените мостове имаше няколко наистина гадни хора. Жестоки, зли и направо ужасни…

— Глупости. Ще ти кажа една тайна, някой ден може и да ти свърши добра работа. Умирането те унизява.

— Унижение не ми трябва, Хедж, и толкова по-добре, защото не се каня да умирам скоро.

— Отваряй си очите на четири тогава.

— Пазиш ли гърба ми, Хедж?

— Не съм Калам, но да, можеш да разчиташ.

— Засега?

— Засега.

— Би трябвало да е достатъчно, предполагам…

— Само ако и ти пазиш моя, Бързак.

— Разбира се. Верността към старото отделение и така нататък.

— Та за какво са ти тия проклети камъчета? Сякаш не мога да се досетя.

— Ще нагазим в ужасен боклук, Хедж. — Магът го погледна. — И слушай, за ония скапани проклетии — ако ме гръмнеш на парчета, наистина ще се върна за тебе, Хедж. Това е клетва, дадена от всяка проклета душа в мен.

— А това повдига въпрос, нали? Колко дълго всички онези души смятат да се крият в тебе, Бен Адефон Делат?

Магьосникът го изгледа. И както можеше да се очаква, не отвърна нищо.

Трул Сенгар стоеше в края на светлия кръг от огнището, зад струпалите се Имасс. Женската песен бе заглъхнала в низ от звуци, каквито майка би издавала за невръстното си бебе, звуци на утеха. Онрак му бе обяснил, че тази песен на Ерес’ал е всъщност завръщане към корените на езика, че започва с чудатия, но все пак сложен език на възрастните Ерес’ал, с неговите странни цъкания, паузи и жестове, служещи за накъсване на думите, който след това става все по-опростен и по-мелодичен. Както и да беше, въздействаше мрачно и странно смущаващо.

Музиката и песента за народа на Трул Сенгар бяха нещо статично, ограничено в ритуала. Ако в древните сказания имаше истина, някога Тайст Едур бяха използвали най-различни инструменти, но повечето от тях вече бяха непознати, бяха останали само имената им. Заместваше ги глас. И Трул започваше да съзнава, че с инструментите навярно нещо е изгубено.

Жестовете на жените се бяха прелели в танц, гъвкав и плавен, и изведнъж — изпълнен с любовна страст.

Някой до него промълви тихо:

— Преди детето има страст.

Трул се обърна и с изненада видя до себе си вожда Хостил Ратор.

В мръсната дълга коса на воина, провиснала от пъстрото, нашарено с белези теме, се полюшваха навързани калцирани кости. Тежкото чело доминираше над цялото лице и скриваше очите в мрак. Дори облечен в плътта на живота, Хостил Ратор изглеждаше мъртвешки.

— Страстта ражда детето, Тайст Едур. Разбираш ли?