Законът на невинността

— Нещо ми подсказва, че господин Холър няма да се съгласи с тази преценка — каза тя. — Защитата иска ли да отговори?

Станах бързо и отидох до катедрата още преди Бърг да отстъпи.

— Да, ваша чест, напълно права сте — казах. — Пораженията за защитата и обвинението в никакъв случай не може да бъдат смятани за еднакви. Щатът си е напълно стабилен и доволен със случая такъв, какъвто си е, ваша чест. Имат труп в багажника на кола и обвиняват шофьора. Няма нужда да дълбаят по-дълбоко. Случаят е приключен. Дори не повдигат въпроса за липсващия портфейл, докато защитата не го направи. Очевидно не се интересуват. Защото портфейлът и самоличността, която жертвата е използвала, може да ни отведе до това, в което е бил замесен Сам Скейлс в последните дни от живота си, а това може да влезе в противоречие с удобните обвинения, събрани срещу мен. Ясно е, госпожо съдия, че пораженията тук са за защитата, не за обвинението.

— Да кажем, че се съглася с вас, господин Холър — заяви Уорфийлд. — Какво спасение търси защитата?

— Няма спасение. Защитата иска портфейла. Това е спасението.

— Тогава какво е наказанието? Изглежда, че няма доказателства за неправомерно поведение от страна на замесените в разследването. Изглежда, че портфейлът е бил откраднат от някой, който е имал достъп до тялото, докато то е било в Съдебна медицина. Със сигурност ще бъде поискано вътрешно разследване в Съдебна медицина, но съдът не е склонен да накаже прокуратурата за нещастното стечение на обстоятелствата.

Поклатих ядосано глава, макар да знаех, че вървим към развитието, което очаквах — и което на базата на споделените доказателства от тази сутрин исках.

— Ваша чест — казах, — искам да се отбележи за протокола, че разследването на липсващата улика, проведено от обвинението, е дело на същия детектив, който е отговарял за опазването на местопрестъплението и доказателствата по случая.

— Отбелязано е, господин Холър — каза Уорфийлд. — Нещо друго, преди да приключим?

— Да, ваша чест — каза Бърг.

Отстъпих ѝ катедрата и се върнах на мястото си, като клатех глава, сякаш съм ядосан от отсъждането на съдията.

— Извинете, госпожице Бърг — каза Уорфийлд. — Господин Холър, забелязах демонстрацията ви. Не сте доволен от решението на съда ли?

Спрях рязко.

— Ваша чест, просто съм ядосан — отвърнах. — Опитвам се да изградя защита и ми се пречи на всяка крачка. Народът е загубил портфейла — няма значение дали от немарливост или злонамереност — и аз ще си платя за това. Това е всичко.

— Съветвам и двете страни да държат под контрол емоциите си и техните прояви — каза Уорфийлд. — Особено когато започне процесът. Съдът тогава няма да търпи подобни изблици, не и пред съдебните заседатели.

— Госпожо съдия, не бих го нарекъл изблик. Аз просто бях…

— Сега и със съда ли ще спорите, господин Холър?

— Не, ваша чест.

Продължих към мястото си и Уорфийлд ме проследи с поглед да не би дори да се намръщя. Накрая откъсна очи от мен и ги насочи към прокурора.

— Госпожице Бърг, продължете.

— Госпожо съдия, вчера получихме първия списък на свидетелите от обвиняемия — заяви Бърг. — В него има само две имена — самият обвиняем и неговият детектив. И това от обвиняем, който два пъти се оплаква пред съда от проблеми при споделянето на доказателствата, но пък има наглостта да включи само две имена в списъка си със свидетели.

Уорфийлд изглеждаше или уморена от постоянните престрелки между обвинението и защитата, или успана от двете мартинита, които вероятно бе изпила на обяда на съдиите. Бях сигурен, че алкохолът я бе вдъхновил да ми се сопне. Преди да успея да възразя на оплакването на Бърг Уорфийлд вдигна ръка към мен и даде знак, че не се интересува от отговора ми.

— Рано е, госпожице Бърг — каза Уорфийлд. — Имаме още трийсет дни и ще има актуализация на списъците и на двете страни следващата седмица и седмицата след нея. Нека изчакаме още малко, преди да изпадаме в паника кой кого смята да призове. Нещо друго по-сериозно?

— Не, ваша чест — каза Бърг.

— Не, ваша чест — казах и аз.

— Добре — отвърна Уорфийлд. — Тогава слагам край на заседанието.

26.

Тъй като не бях имал време да ям преди заседанието, от съда отидох право в „Малкото бижу“ за сандвич със скариди. С мен бяха всички от екипа на защитата без Бош. Той очевидно бе някъде и си вършеше неговите неща и нямахме комуникация с него. Казах на екипа, че сме взели завоя с информацията, събрана през последните четиридесет и осем часа, и е време да започнем да мислим за представянето на случая пред съдебните заседатели. Можехме ясно да предположим какво би било изложението на прокуратурата, защото то не се бе променило съществено от началото. Можехме да се подготвим за това, но по-важното бе да се подготвим да разкажем нашата версия.

Един процес често се свежда до това кой е по-добрият разказвач, обвинението или защитата. Има и доказателства, разбира се, но те се тълкуват пред съдебните заседатели от разказвача.

Версия А: мъж убива свой враг, слага трупа му в багажника и планира да го погребе по-късно през нощта, когато няма кой да го види.