Законът на невинността

— Така само ще го доведем в съда — каза Дженифър. — Последния път поиска от него да се позове на Петата поправка, но този път трябва да го накараш наистина да свидетелства.

— Не е задължително — отговорих. — Ако имаме доказателства срещу него, ще е важно какви въпроси задаваме, а не какви отговори получаваме. Може да се позовава на Петата поправка колкото си иска. Съдебните заседатели ще чуят историята във въпросите.

Обърнах поглед към Сиско и попитах:

— Е, къде е той?

— Следим любовницата му вече колко? Пет дни? — каза Сиско. — Но няма и следа от него. Може би трябва да проявим инициатива. Да я посплашим, да създадем необходимост тя да се види с него.

Поклатих глава.

— Мисля, че е прекалено рано за това. Имаме още време. Искаме да му връчим призовката доста късно в играта. Иначе Айсберга ще ни се нахвърли.

— Тя вече се нахвърли — обади се Дженифър. — Сигурно вече са ѝ съобщили за призовката за ФБР.

— Предполагам, че я смята за изстрел в тъмното — казах. — Проучвателна операция, за да видим дали федералните имат нещо. Дори съдията си помисли същото. Както и да е, все още не искам да вървим към призовка. Това ще даде на обвинението прекалено много време да се подготви. Така че първо трябва да го намерим и след това да го наблюдаваме, докато дойде времето.

— Това може да се направи — каза Сиско. — Но ще ни струва пари. Не си бях дал сметка, че ще го правим до процеса.

— Колко? — попитах.

— Четири бона на ден с цялото наблюдение, което сме пратили там — каза Сиско.

Погледнах Лорна, която водеше счетоводството на практиката ми. Тя поклати глава и каза:

— Имаме четири седмици до процеса. Ще ни трябват сто хиляди, за да продължим, Мики. Нямаме ги.

— Освен ако не се обърнем към Андре Ла Кос или Бош — намеси се Дженифър. — Минаха тънко за гаранцията ти, но бяха готови да дадат шестцифрена сума всеки.

— Не Бош — казах. — По-скоро аз трябва да му плащам, а не да му искам пари. Лорна, виж дали можеш да ми уредиш вечеря с Андре. Ще видя на какво е готов.

— Може би Сиско би могъл да договори отстъпка? — попита Лорна и погледна съпруга си през масата. — Мики е редовен клиент все пак.

— Може да опитам — каза Сиско.

Знаех, че може би взима дял от всяка поръчка, която осигурява на индианците. Затова предложението на Лорна го удряше в портфейла.

— Добре — отвърнах.

— Ами ФБР? — попита Дженифър, като смени темата. — Законът за достъп до обществената информация и призовката не постигнаха нищо. Можем да се обърнем към главния прокурор с официална молба да се сезира за ФБР. Но всички знаем, че федералните могат да си направят оглушки и това няма да ни свърши работа във времето, което имаме.

— Нека си помисля за това — казах. — Можем да имаме ход с Бюрото. И ако предизвикаме достатъчно шум с „Биогрийн“ или поне заплашим да го направим, могат да седнат на масата за преговори.

— Късмет с това — отвърна Дженифър.

— Да, точно късмет ни трябва — казах.

И това сложи тържествена точка на срещата.

27.

В сряда вечер винаги се виждах с дъщеря ми, но юридическият факултет бе променил това. Тя бе част от група за самоподготовка, която се събираше в седем, и аз изпаднах за по-ранен час. Виждахме се на територията на университета или близо до нея за ранна и бърза вечеря, а след това тя се връщаше в юридическия факултет и в залата, в която се събираше групата ѝ.

Накарах Бишоп да ме остави на портата на булевард „Експозишън“. Преди да сляза, му подадох шейсет долара през седалката.

— Вземи ме след два часа — казах. — Междувременно използвай парите, за да ми купиш мобилен телефон с предплатена карта, а с рестото си вземи нещо за ядене. Ако имаш време след това, включи телефона. Когато се върна, ще трябва да се обадя по него.

— Имаш го — отвърна Бишоп. — Искаш ли да можеш да пращаш есемеси?

— Не е задължително. Ако всичко мине както трябва, ще звънна веднъж и след това ще получа едно обаждане. Това е всичко.

Тръгнах през кампуса към „Смокинята“ в студентския център. Намерих Хейли на маса навън близо до голямото дърво, на което бе кръстен ресторантът. И за моя изненада тя бе заедно с майка си. Бяха от една и съща страна на масата, така че когато седнах, и двете бяха срещу мен.

— Хм, това е приятна изненада — казах. — Радвам се да те видя, Магс.

— И аз се радвам да те видя. Ще ядеш ли? — попита Маги.

— Затова съм тук — отвърнах. — И за да видя дъщеря ни.

— Не приличаш на човек, който яде — обори ме тя. — От колко време не си в ареста, от месец? И изглежда продължаваш да отслабваш. Какво става с теб, Мики?

— Това какво е, спасителна акция? — попитах.

— Тревожим се за теб, тате — каза Хейли. — Помолих мама да дойде.

— Да, добре, да ви видя и вас, ако ви обвинят в убийство, което не сте извършили — отвърнах. — Изтощително е, независимо дали си в затвора или не.

— Как можем да помогнем? — попита Маги.

Помълчах, преди да отговоря, а през това време сервитьорката ни донесе менютата. Всъщност умирах от глад, без значение какво показваше външността ми. Маги отказа меню и заяви, че няма да яде.

— Дошла си, за да ми кажеш, че трябва да започна да ям, а ти няма да ядеш? — попитах.