Законът на невинността

— Знам, че тези вечери са специални — каза Маги. — И за двамата, още от времето, когато ядяхте палачинки в „Дю-Пар“, което вече не съществува. Просто исках да те видя и да попитам как си, а после да ви оставя само двамата.

— Може да останеш — казах. — Винаги ще направим място за теб.

— Не, имам планове — каза Маги. — Ще тръгвам, но ти не отговори на въпроса ми. Как можем да ти помогнем, Мики?

— Ами — започнах аз, — като начало можеш да кажеш на колежката си Айсберга, че е толкова заслепена от идеята да ме сложи като трофей на полицата си, че не вижда ясно случая. Натопяване…

Маги размаха ръце, за да ме прекъсне.

— Говоря за това, което бихме могли да направим извън съдебната зала. Това е изключително неловка работна ситуация, както знаеш. Държат ме далече от случая заради конфликт на интереси, но нямам нужда да преглеждам делото или доказателствата, за да знам, че няма начин ти да си извършителят. Също така знам, че ще спечелиш. С Хейли не бихме си помислили нещо друго. Но трябва да си в състояние да спечелиш и физическото ти здраве е ключово. А ти изглеждаш ужасно, Мики. Съжалявам, но те видях в съда. Дрехите ти висят, имаш сенки под очите… не изглеждаш уверен. Не изглеждаш като Адвоката с линкълна, когото всички познаваме и обичаме.

Мълчах. Думите ѝ ми въздействаха силно, защото знаех, че са искрени.

— Благодаря ти — казах накрая. — Наистина. Добро напомняне. Дръж се като победител и ще бъдеш победител. Мисля, че е заради съня. Трудно ми е да спя, когато това ми виси над главата.

— Иди на лекар — каза Маги. — Вземи си рецепта.

Кимнах. Нямах време да ходя на лекар. Но знаех, че Сиско може да ми намери това, от което се нуждаех.

— Добре — казах. — Да поръчваме ли? Сигурна ли си, че не можеш да останеш? Храната тук е страхотна.

— Не мога — каза тя. — Наистина имам среща и искам да се видите с Хей. Тя ми каза, че научава много повече, докато те гледа в съда, отколкото в тържествените зали на правния факултет на Университета на Южна Калифорния. Както и да е, тръгвам.

Маги бутна стола си назад.

— Благодаря, Магс — казах. — Това значи много за мен.

— Пази се — отвърна тя.

И тогава направи нещо изненадващо. След като се наведе и целуна Хейли по бузата, заобиколи масата и целуна и мен. Беше за първи път от не помнех колко години.

— Чао — каза тя.

Гледах я как се отдалечава и известно време мълчах.

— Наистина ли я наричат така? — попита Хейли.

— Какво? — попитах.

— Айсберга.

— Да, така я наричат.

Тя се засмя, аз също се засмях. Сервитьорката пристигна и поръчахме от менюто на промоция. Хейли си взе такоси с омар, а аз класически хамбургер с печен лук. Говорихме най-вече за нейните лекции. Намираше се на етап, когато правото бе нещо чудесно, защитаваше всички и раздаваше справедливи наказания на нарушителите. Вълнуващо време, което добре помнех. Когато си изграждаш идеали и прикрепваш към тях цели. Оставих я да говори и основно се усмихвах и кимах. Мислех си за Маги. За нещата, които бе казала, и за целувката накрая.

— А сега ти — каза Хейли в един момент.

Вдигнах очи, докато един пържен картоф се канеше да влезе в устата ми.

— Какво имаш предвид? — попитах.

— Говорим само за мен и теоретичния свят на правото — каза тя. — Ами ти и истинският свят? Как върви делото?

— Какво дело?

— Татееее.

— Шегувам се. Върви добре. Струва ми се, че стигнахме до някои добри неща. Започвам да виждам как процесът се оформя. Имаше един треньор по футбол. Не си спомням кой точно — може би Беличик, от „Патриотите“. Както и да е, той взимаше записи на дванайсет мача на противника два дни преди началото на мача. Гледаше другия отбор, изучаваше навиците му, решаваше какво да очаква от играчите в защита и си записваше отиграванията. Към това място се приближавам и аз. Вече виждам как всичко си идва по местата — свидетели, доказателства.

— Но ти ще говориш след обвинението.

— Така е. Но вече общо взето знам какво ще направят. Имам предвид, че имаме четири седмици, достатъчно време нещата да се променят, и може би те ще ме изненадат. Но засега си мисля за моята защита, не за пледоарията на щата, и тя започва да ми харесва.

— Това е страхотно. Вече говорих с всичките ми преподаватели и им казах, че трябва да присъствам.

— Виж, знам, че си на моя страна, но няма нужда да идваш и да пропускаш лекции. Може да дойдеш на първото заседание, а след това ще ти кажа, ако има нещо, което си заслужава да видиш. После ела на четенето на присъдата и празненствата след това.

Усмихнах се, надявах се и тя да споделя моя оптимизъм.

— Не си урочасвай късмета, тате — каза тя обаче.

— На това ли ви учат в правния факултет? — попитах. — Как да урочасаш дело?

— Не, това се учи в трети курс.

— Забавна си.

Пред ресторанта се разделихме. Аз тръгнах, но се спрях, за да я погледам как минава през площада. Беше тъмно, но кампусът бе добре осветен. Тя вървеше с уверена и бърза крачка. Гледах я, докато изчезна между сградите.

Бишоп ме чакаше на уреченото място. Качих се през задната врата. Той ми подаде евтин телефон с капаче през седалката, както и рестото от шейсетте долара.