Законът на невинността

Беше прекалено рано за Бишоп. След като минаха и през гаража — не бях влизал там от убийството, — потеглих с линкълна и докато се движех на север през каньона Лоръл, си мислех колко често се бях карал на клиенти, че съдействат на хората, които полагат усилия да им отнемат свободата. Да не мислите, че като сте любезни и им помагате, ще ги убедите, че не сте го извършили? Няма начин. Тези хора искат да ви отнемат всичко: семейството, дома, свободата. Не им съдействайте!

И ето ме сега, водех парад от полицейски коли към мястото, на което държах архива от практиката и живота си. В този момент си помислих, че може би клиентът ми — тоест самият аз — наистина е глупак. Може би трябваше просто да кажа на Друкър да си го начука и да го оставя сам да намери склада, да пререже катинарите и да разбере къде са папките.

Телефонът ми звънна, беше пак Лорна.

— Мислех, че ще ми звъннеш.

— Извинявай, забравих.

— Е, тръгнаха си. Чух ги да казват, че отиват към склада.

— Да, и аз карам натам.

— Мики, какъв е шансът да приключат обиските и да те арестуват с нови обвинения?

— Мислех си за това, но ме оставиха да шофирам колата си и да ги заведа дотам. Няма начин Друкър да го позволи, ако има в джоба си заповед за арест.

— Надявам се да си прав.

— Чу ли се с Дженифър днес?

— Още не.

— Добре, ще ѝ се обадя да ѝ кажа какво става. Дръж се, Лорна.

— Ще ми се всичко това вече да е свършило.

— На мен също.

Поведох полицейската бригада по „Ланкършип“ към климатизирания склад, където държах архивите си заедно с мъжки и женски манекени и друг реквизит, който бях използвал през годините по време на процесите. Там имаше и две стойки с костюми различни размери, които давах на клиентите си да обличат в съда, там беше и третият от трите ми линкълна. Имаше и изправен сейф за оръжията, които взимах срещу извършени услуги. Едно от условията на пускането ми под гаранция бе да нямам огнестрелно оръжие, затова накарах Сиско да вземе пушките в дома, който деляха с Лорна, докато мине делото.

Складът имаше вдигаща се гаражна врата и аз я отворих на претърсващите. След това ги поведох към заключеното складово помещение, в което държах архива си в заключени шкафове в пълно съответствие с изискванията на Калифорнийския адвокатски съвет. Отключих първия шкаф с четири чекмеджета.

— Заповядайте, господа. На този ред са счетоводни архиви от предишни години чак до, мисля, 2005. Ще намерите приходни документи, данъчни декларации, всички финансови книжа. Това имате право да претърсите според заповедта. В другите чекмеджета има дела, които не можете да преглеждате, дори и тези на Сам Скейлс.

Помещението бе прекалено малко за цялата група, която вече включваше и партньора на Друкър, Лопес. Излязох от него при униформените, които се мотаеха покрай вратата, оттам можех да наблюдавам обиска.

В склада имаше сгъваема маса, която използвах, когато исках да прегледам стари дела. Детективите стояха прави, но отваряха папките, които ги интересуваха, на масата. Ако имаше нещо, което искаха да вземат, го оставяха настрани.

Работеха и тримата, обискът течеше бързо и когато приключиха, бяха оставили настрани четири документа, за да ги вземат по силата на съдебната заповед. Поисках да ги видя.

— Нищо в заповедта не ме задължава да споделям с вас това, което изземам — каза Друкър.

— И нищо в нея не ме кара да ви съдействам — отвърнах. — Но го направих. Каквото и да вземете, ще науча за него от обвинението, което е длъжно да го сподели със защитата, детектив. Така че защо се държите като задник?

— Знаете ли, Холър, и вие не трябваше да се държите като задник и да ме въртите публично на шиш.

— Какво? За онзи ден в съда ли говорите? Ако си мислите, че това е въртене на шиш, почакайте до момента, когато ще свидетелствате пред съдебни заседатели. За тогава си сложете памперс, детектив.

Друкър ми хвърли усмивка, в която нямаше ни грам радост, и каза само:

— Приятен ден.

Мина покрай мен, притиснал документите към гърдите си, за да не мога дори да зърна какво пише на тях. Лопес и безименният детектив го последваха. След това целият антураж от детективи и униформени придружители напусна склада. Пратих есемес на Лорна, че не са ме арестували повторно. Засега.

29.

Петък, 17 януари

„Каталина Експрес“ се движеше бързо по тъмните води на Тихия океан. Слънцето започваше да се спуска зад острова пред нас. Студеният вятър хапеше, но с Кендал го посрещахме на откритата палуба прегърнати. Беше петък следобед и бях казал на отбор „Холър“, че изчезвам за уикенда. Ограниченията на пускането ми под гаранция забраняваха да напускам окръг Лос Анджелис без разрешение на съдията, затова избрах възможно най-далечното място, на което можех да отида, без да нарушавам правилата.