Законът на невинността

— Как така?

— Свалили са предишните обвинения, след това са отишли при разширен състав съдебни заседатели и са повдигнали обвинение и всичко започва отначало.

— Ще се върнеш в затвора?

Тя обви ръце около мен и ме притисна така, сякаш не искаше да ме пусне да тръгна.

— Ще направя всичко възможно, за да се изправя пред съдия и да представя аргументация срещу това. Така че трябва да тръгваме.

Пътуването с „Каталина Експрес“ обратно до Сан Педро беше през гъста мъгла. Този път с Кендал останахме в каютата, пихме горещо кафе и се опитвахме да запазим спокойствие. Трябваше да ѝ обясня стъпките, които бе предприела Бърг, за да ме превърне в издирван престъпник. Кендал нямаше юридическо образование и каза, че това е несправедливо, без значение че е законна правна маневра. А аз не можех да споря с това. Прокурорът използваше законни средства, за да подкопае един напълно законен процес.

Плаването беше забавено от гъстата мъглива пелена и мина цял час, преди да чуя как двигателите на кораба забавят ход, докато бавно наближавахме пристанището. Нямах вести от Дженифър и не знаех дали на брега няма да ме посрещнат полицаи, издирили ме чрез монитора. Станах и тръгнах към попреден прозорец. Ако щяха да ме арестуват, трябваше да подготвя Кендал какво да прави и на кого да се обади.

Когато влязохме в пристанището, мъглата започна да се разпръсква и сред нея видях да се появяват зелените очертания на моста „Винсънт Томас“. Скоро зърнах и фериботния терминал, но не видях и следа от полиция. Паркингът, на който бях оставил линкълна, не се виждаше заради сградата на пристанището. Обърнах се към Кендал и ѝ подадох ключовете от линкълна.

— В случай че ме чакат — казах.

— О, боже, Мики! Мислиш ли, че е така? — попита тя.

— Спокойно. Не видях никого на пристанището, а най-вероятно биха ме чакали там. Сигурно всичко ще е наред, но за всеки случай вземи ключовете, за да можеш да се прибереш. Преди да отидеш където и да е обаче, се обади на Дженифър и ѝ кажи какво става. Тя ще знае какво да направи. Ще ти пратя номера ѝ на есемес.

— Добре.

— След това се обади на Хейли и кажи и на нея.

— Добре. Не мога да повярвам, че правят това.

Тя заплака и аз я прегърнах и я уверих, че всичко ще е наред. Но дълбоко в себе си не бях толкова сигурен.

Слязохме от кораба и отидохме до линкълна, без никой да ни спре. Докато се качвахме в колата, телефонът ми звънна. Беше Дженифър, но не ѝ вдигнах. Бяха обзет от параноя и се чувствах като мюре. Исках да се махна от паркинга и да изляза на магистралата. Движещата се мишена се улучва по-трудно.

След като поехме по 110-а на север, се обадих на Дженифър.

— Влязохме в графика в три часа.

— Добре. И те няма да се опитат да ме приберат междувременно?

— Така каза Бърг на съдията. Ще ти позволят да се предадеш в нейната съдебна зала след заседанието в три.

— Бърг възрази ли на изслушването?

— Не знам, но вероятно. Обаче секретарят на Уорфийлд ми каза, че съдията е малко разстроена от това — частта за гаранцията, тъй като тя я е определила, а сега прокуратурата се опитва да я обезсили. Така че това ще е в наша полза, когато влезем в залата.

— Добре. Кога и къде искаш да се срещнем предварително?

— Трябва ми време, за да поработя по точките на аргументацията ти. Какво ще кажеш за един? Можем да се видим в кафето на съда.

Погледнах часовника на таблото. Вече беше десет и трийсет.

— В един е добре, но не в съда. Прекалено много полицаи има там и някой може да се опита да се направи на герой и да ме прибере. Нека не доближаваме съда, преди да стане време за изслушването.

— Разбрах. Тогава къде?

— Какво ще кажеш за „Рособлу“? Тъй като след днешния ден може да се върна на диета от сандвичи със салам, за обяд ще ям паста.

— Добре, ще бъда там.

— Още нещо, ако имаш време. Обади се на репортерките, които отразяват случая за вестниците. Погрижи се да научат за заседанието. Бих го направил аз, но искам да мога да кажа, че не съм, ако Бърг ме обвини в това отново. Все пак медиите трябва да са там, за да видят тази простотия.

— Ще им се обадя.

Затворихме и Кендал веднага каза:

— Искам да съм с теб в съда.

— Много мило. А аз ще се обадя на Хейли, когато се приберем. Трябва да си облека костюм и да поработя малко върху това, което ще кажа пред съдията, след това ще отидем на обяд.

Знаех, че това ще е работен обяд и че Кендал не бива да идва на него, защото бе извън доверения кръг. Но също така знаех, че свободата ми може да се сведе до тези няколко последни часа. Не исках да я изключвам от тях.

Отне ни почти час да стигнем до къщата. Паркирах на улицата до стълбите, все още не исках да използвам гаража. Бишоп седеше на стълбите и ме чакаше. В петък му бях казал, че започваме работа във вторник в десет, затова ме чакаше, а аз бях забравил за него.

Кендал се качи по стълбите, а аз свалих чантата от багажника.

— Дай да ти помогна — каза Бишоп.

— Ти си шофьор, не си прислужник, Бишоп — отвърнах. — Отдавна ли ме чакаш?

— Не много.