Златната кула

— Не може ли да го излекуваш с магия? — предложи Кал, макар да знаеше, че това не е реалистично. Никой от тях не разбираше много от лековита магия.

Тогава трябва да го съживим и да го оставим да живее — каза Аарън с дразнещото си благородство, което подсказа на Кал, че Аарън си е добре. Вече беше жив и не бе страховито немъртво чудовище. На Кал му се искаше да спрат така, докато всичко е наред, дори това да означаваше Аарън да живее вечно в черепа му.

— Ако продължиш да отхвърляш предложенията ми, ще си останеш така — напомни му Кал.

Иззад близката лавица книги чу някой да се смее и надникна, притеснен, че са го чули как си говори сам. Вместо това видя как Тамара седи край маса и клати крака, а Джаспър до нея й казваше нещо, което очевидно й бе смешно. Кал присви очи.

Ще измислим нещо. — Гласът на Аарън прозвуча някак отчаяно.

Може да убием някого — помисли си Кал, като присви очи още повече, докато гледаше как Тамара се смее, а Джаспър се пъчи. Очевидно флиртуваше с нея. —

Например Джаспър.

Няма да убиваме Джаспър. Не искам да ставам убиец.

Ти вече очисти Майстор Джоузеф — помисли си Кал и се изненада от себе си. Не би казал това на Аарън на глас. Не искаше да споменава нищо, случило се в онези ужасни моменти. Но не можеше да спре да го мисли. — Откъсна му главата като презрял домат…

Не бях на себе си — възрази Аарън, а Кал не каза нищо. Чу Тамара да се смее отново, но нямаше сили да гледа. Тя не му беше гадже. Можеше да излиза с Джаспър, ако поиска, макар при тази мисъл на Кал да му се прищя да си удари главата в сталактит.

Нямаше смисъл да се ядосва и на Аарън. Нищо от случилото се не бе по негова вина. Беше заради Майстор Джоузеф. Заради Алекс Страйк. Заради Константин Мадън. И заради самия Кал.

Да скачаш от тяло в тяло винаги ще е убийство

 — помисли си тъжно Аарън. — Винаги убиваш нечия друга душа. Затова е Зло. Затова делото на Врага на Смъртта бе неправилно. Вместо да спре смъртта, предизвика повече смърт.

Предполагам, че си прав.

Кал отнесе „Бездна и душа за начинаещи“ на масата, където Гуенда вече бе седнала до Тамара и Джаспър. Говореха си за Аутомотонес. Тамара и Джаспър разказваха на Гуенда за битката в стария паркинг на Алистър и по-точно за подвизите на Пакостник.

Помниш ли? — помисли си Кал, но Аарън бе замлъкнал в ума му.

Не беше честно. Съжаляваше, че е наранил чувствата на Аарън, но бе невъзможно да не мисли глупави и ужасни неща. А ужасни неща плуваха в съзнанието му непрекъснато. Не можеше да ги спре. В миналото едва се бе удържал да изрича най-лошите си мисли на глас. Как можеше да се въздържи да ги мисли? Освен това Аарън можеше да се скрие в главата му и да не разкрива нищо. Може би неговите мисли бяха дори по-лоши от тези на Кал, но Кал нямаше как да го узнае.

Чу обаче как Гуенда говори откъм затрупаната с книги маса.

— Значи Кал те е отмъкнал до огромната автоморга, за да търси баща си, и си бил нападнат от елементал, но пак не ти е казал, че е Врагът на Смъртта?

— Мисля, че му е било трудно да го признае — каза Джаспър, с което изненада Кал. — Вероятно дори не е знаел дали ще му повярваме. Аз не бих. Разбира се, щях да се направя, че му вярвам, понеже бях отвлечен и никога не бива да казваш на похитителя си, че е луд.

— Теб често те отвличат — каза Гуенда без грам съчувствие.

— Вярно е, точно както го казваш — каза Джаспър — И защо защитавам Кал отново? Той е причината, поради която ме отвличат!

— Защото сте супердобри приятели? — обърка се Гуенда. — Ти си му помощник. Или поне един от помощниците.

— Важно е, че го отбеляза — рече Тамара, — понеже Пакостник е главният помощник.

— Не, не, не и не! — каза Джаспър, видимо ужасен. — Не може да мислите за мен по такъв начин! Аз съм негов съперник! С Кал винаги ще заставаме един срещу друг в битки за слава и любов! И колкото пъти загубя, толкова и ще спечеля! Аз съм големият му съперник!

— Щом казваш… — прие Гуенда.

Кал се усмихна въпреки всичко.

— Трябва да се видим с Майстор Руфъс — погледна към часовника си Гуенда. — Радвам се за това, понеже тук е скучно. Не мога да повярвам, че дойдохме заради предупрежденията на някакъв гущер.

— Уорън е бил прав и преди — намеси се Кал, без да е сигурен дали защитава гущера, или себе си. — Ще върнем тези книги обратно по местата им и ще продължим да търсим, докато не открием нещо.

— Както искаш — отговори Гуенда и изцъка на Джаспър, който я изгледа потресен. — Хайде, да не губим време.

— Хората цъкат на кучета — възмути се Джаспър, докато следваше Гуенда из стаята. — Не можеш да ми цъкаш!

— Цък — каза весело Гуенда. — Цък, цък.