Златната кула

Знам какво искаш да кажеш — отговори Кал, като си спомни колко страхотен бе мигът, когато двамата с Тамара бяха заедно и нищо друго нямаше значение.

— Че трябва да й повярвам. Знам. Трябва да й кажа. Просто искам всичко да е нормално.

Не е това. Намерих нещо в главата ти. Нещо странно.

Нещо в главата му? Кал затвори очи и усети как го наляга огромна умора. Каквото и да знаеше Аарън, не искаше да го чува.

— Не сега — каза той. — Просто не сега.

Глава шеста

Кал сънуваше, а в съня си бе възрастен маг в град, който не познаваше. Вдигна ръце и черните мълнии на Хаоса проблеснаха между тях. Изпита усещане за увереност и всепомитаща сила. Тя му напомни какво изпитваше, когато Хаосът течеше през тялото му, само дето сега знаеше как да го насочва.

Сигурно това бе чувството да си като Константин Мадън.

Черният пламък се изстреля от пръстите му. Все едно бе гръмовержецът Зевс — можеше да изпепели целия свят без усилия. С няколко движения на пръстите си насочи унищожителния огън, като започна да поваля маговете, които се мъчеха да избягат. Огньове изригнаха от покривите на сградите. Една часовникова кула гореше. Нямаше противотежест, но това беше без значение. Вече нищо нямаше значение.

Само силата.

* * *

Кал се събуди със стон. Косата му бе залепнала за челото от пот. Отне му няколко дълги мига, за да си спомни кой е и къде е — в леглото си в Магистериума.

Изрита завивките, като се надяваше студеният въздух да го разбуди и откъсне от съня. Той бе ужасен, но и някак прекрасен…

Добре ли си? — попита притеснен Аарън.

Мисля, че да — отвърна Кал. — Просто сънувах кошмар.

Това бе Константин

 — каза Аарън. — Спомените му. Няма какво друго да е било.

И преди съм имал странни сънища — възрази Кал. — Невинаги означават нещо.

Извинявай за преди — каза Аарън. — Нека само ти кажа какво намерих, става ли? После може да се разберем как да се оправим с целувките… докато съм тук.

— Ще се оправим, като не се целувам, ясна ми е работата — въздъхна тежко Кал. Поне в спалнята си можеше да разговаря с Аарън, без някой да помисли, че е полудял. — Давай.

В главата ти има нещо заключено — каза Аарън. — Не знам как да го опиша, но тук е като в огромна стая без прозорци. Мога да усещам това, което не виждаш. Има потоци, емоции, които минават покрай мен, а мислите ти са като думи в главата ми. Но докато не разговаряхме, почувствах, че се ударих в заключена врата по средата на стаята. Вътре в нея е затворено нещо.

— Като потиснат спомен? — попита озадачен Кал.

Мисля, че това са спомените на Константин — отвърна Аарън. — Мисля, че някой ги е затворил там, така че да нямаш достъп.

— Но защо някой би направил това?

Нямам представа — раздразнено отвърна Аарън. — Може би, когато си скачал от тяло в тяло, бебешкият ти мозък е заключил всички тези спомени, понеже не е могъл да ги обработи.

Звучеше съвсем логично.

— А може би са щели да ме накарат да осъзная, че съм възрастен, пленен в бебешко тяло. Може би Константин е смятал, че ще полудее от това?

Не зная, но мисля, че трябва да ги отворим.

Кал скочи от леглото и поклати глава, макар да знаеше, че Аарън не може да го види.

— Само това не!

Но защо?

— През цялото време, докато бях с Майстор Джоузеф или около Анастасия Таркуин, те настояваха да си спомня какъв съм бил като Константин Мадън, понеже смятаха, че неговите спомени ще… де да знам, ще заместят моите. Ами ако от тези спомени спра да бъда Кал?

Аарън замлъкна за дълго.

Мислех, че тези спомени ще са като моето присъствие в главата ти. Аз пак съм си аз, въпреки че чувам мислите ти.

— Но душата на Константин бе моя. Може би ще ги чувствам като мои спомени. Но дори да не стане така, ако тези спомени са много, много лоши?

Бе уплашен, осъзна той, не само от възможността да се превърне в Константин, но и да се изправи срещу всички ужасни неща, които бе сторил.

Ами ако си спомнеше нещо чудовищно? Например смъртта на собствената си майка?