Златната кула

Възмущението на Джаспър заглъхна, понеже двамата с Гуенда се отдалечиха и вече не ги чуваха. Тамара поклати глава и раздели товара на книгите между себе си и Кал.

— Може би сме параноични — каза тя, докато излизаха от библиотеката. — Може пък Уорън наистина да не е имал нищо конкретно предвид.

— Никой не може да ни обвини след всичко, което преживяхме — каза Кал.

Искаше му се Аарън да се появи в главата му и да му каже какво да отговори на Тамара, която изглеждаше уморена и разтревожена. Аарън обаче продължи упорито да мълчи.

— Предполагам, че си прав — наклони глава Тамара.

Какво ли си мислеше? На Кал му идеше да блъсне главата си в стена, но бяха стигнали до стаите си и Тамара отваряше вратата с гривната си. Хвърлиха книгите на масата. Кал искаше да й предложи да идат до Галерията да хапнат, когато Тамара вдигна „Бездна и душа за начинаещи“ и я отвори напосоки.

— Противоположността на Хаоса — прочете тихо — е човешката душа.

После шумно си пое дъх.

— Кал… съжалявам. Не за това, че ти казах да не съживяваш Аарън, а задето не опитах да разбера защо си имал нужда да го направиш. Всички ти повтаряха, че си виновен за смъртта му. Сигурно си мислел, че единственият начин да поправиш нещата, е като го съживиш.

Ако трябваше да бъде честен, Кал бе знаел, че това е лоша идея. Не знаеше обаче какво друго може да направи или каже.

— Не исках да съживя Аарън само за да се почувствам по-добре — обясни той. — Искам да кажа… да, наистина се чувствах виновен. Но и изплашен. Винаги се боях какво може да стане, ако не се наблюдавам постоянно заради възможността да стана истински злодей. Аарън обаче бе мой приятел и вярваше в мен, а аз не исках да е мъртъв. Това бе всичко.

Очите на Тамара заблестяха, едва сдържаше сълзите си.

— А аз избягах и те изоставих — каза тя. — Сигурно си смятал, че вече изобщо не вярвам в теб. Разбрах, че съм сбъркала, веднага щом се върнах в Магистериума. Смятах, че маговете ще ни спасят, че Асамблеята ще помогне, че те са възрастни, а ние деца. Но те се оказаха безсилни. Не могат да оправят всичко.

— Никой не може — рече Кал.

Тамара изглеждаше толкова тъжна, че той отчаяно искаше да я прегърне — но дали тя би искала това?

— Не е твоя вината, че си им повярвала.

— Вярвам в теб — каза тя. — Ти си мой приятел, Кал, а аз…

— Не бих искал да сме само приятели — каза той.

Тя го погледна ококорена, сякаш не можеше да повярва, че е казал това. Кал усети как ударите на сърцето му отекват през цялото тяло. И сам не вярваше какво бе изрекъл.

— Извинявай — каза той, — просто това е истината. Харесвам те, Тамара. Всъщност аз…

Тя се надигна на пръсти и го целуна. Кал се почувства като ударен от гръм. Първия път, когато се бяха целунали, бе твърде смаян, за да реагира, но този път уви ръце около нея, както му се искаше отдавна. А Тамара прегърна него и усещането бе върховно. Тя погали нежно бузата му, докато той я целуваше, а това бе дори още по-върховно. Ухаеше на розова вода и Кал бе почти сигурен, че това е най-хубавата целувка, която някой някога е получавал в историята, и би взела златен медал от Олимпийските игри, ако там имаше такава дисциплина.

ХЕЙ, АЗ ОЩЕ СЪМ ТУК! — развика се Аарън в главата на Кал и го накара да се отдръпне от Тамара. Той очевидно бе ужасен от целувката.

— Кал? — попита Тамара объркана.

Гледаше го замечтано усмихната, което го подтикваше да я целуне отново, но се сети, че тя сигурно ще се разяри, ако разбере за Аарън.

— Ъъъм… мисля, че избързваме. Че трябва да…

И ето че мислите го изоставиха.

СПРЕТЕ! — извика Аарън.

— Спрем — повтори Кал.

Тамара примигна. Изглеждаше обидена.

— Добре — каза тихо тя, — но мислех, че го искаш.

— О, искам го! — каза Кал, може би твърде нетърпеливо. — Наистина, ама наистина. Само че просто…

Мисля, че трябва да изчакам и да видя дали ти наистина си сигурна — рече Аарън.

Кал повтори думите. Звучаха хубаво и мъдро. Зряло. Тамара обаче отново го гледаше странно.

Искам да сме сигурни, че връзката ни почива на взаимно доверие

 — подсказа Аарън.

Кал изрече и тези думи, като опита да прозвучат убедено. Да изглежда като човек, който вярва в това, което говори. Тамара скръсти ръце пред гърдите си и присви очи към него.

— Говориш като Аарън — каза след кратка пауза.

— Но това е хубаво, нали? — отговори той.

— Не е лошо — каза тя, което не прозвуча съвсем като съгласие. — Предполагам, че той липсва и на двама ни по различен начин.

После постави топла длан върху бузата му.

— Лека нощ, Кал!

И се прибра в стаята си, като остави Кал сам да легне на малкия си креват. Пакостник скочи и направи няколко кръга, преди да седне право върху краката му, но Кал не можеше дори да се подразни от това. Нещата вървяха толкова добре с Тамара, та почти бе забравил, че пази още една тайна. Вече го бе търпяла толкова дълго. Дали изобщо щеше да му повярва?

Кал — намеси се Аарън, — трябва да ти кажа нещо.