Златната кула

Тогава Кал си спомни. Това бе звукът, който бяха чули с баща му на Ниагарския Водопад. Страхотен тътен, все едно въздухът се цепеше.

Сред чираците се чу жужене, но нямаше време да направят каквото и да е било. Преди Майстор Руфъс дори да довърши изречението си, над гората се появи елементал.

— Дракон! — ахна Тамара.

Драконът бе огромен, лъскав и змиевиден, с малки ципести криле и огромни зъби. Очите му блестяха в яркочервено. На гърба му седеше човек с дълго наметало, което се вееше на вятъра.

Кал протегна ръка към Тамара — тя я хвана и я задържа. Усети как Аарън трепери от ужас и неверие в главата му.

Ездачът беше Алекс. Променен, наистина, но можеше да го познаеш въпреки ореола от мрак, който обкръжаваше главата му. Очите му бяха огромни черни дупки, които потрепваха, сякаш бяха пълни със звезди.

Беше невъзможно, но бе оцелял.

Чираците запищяха. Хората се затичаха обратно към Магистериума. Не всички познаха, че е Алекс, но разбраха, че не идва за хубаво. Кал и Тамара останаха на място, а Майстор Руфъс застана така, че да ги скрие.

Той е мъртъв! — Аарън явно беше смаян. — Трябва да е мъртъв. Хаосът го засмука.

Драконът отвори огромните си челюсти и избълва струя черен пламък, който подпали върховете на околните дървета. Те блестяха без светлина или топлина. Кал си спомни съня си, черният огън, който изстрелваха ръцете му. Драконът бълваше чист Хаос.

— Всички бързо се прибирайте! — извика Майстор Руфъс и махна на учениците да бягат. — Тамара! Кал! Махайте се оттук!

Майсторите също тичаха и обкръжиха учениците, за да ги преведат през портите на Магистериума. Децата от Желязната година тичаха и се спъваха едно в друго от нетърпението си да стигнат до портите.

— Чакайте! — извика някой от Майсторите. — Не се разделяйте!

Закъсня. Драконът на Алекс се стрелна надолу и сграбчи две деца от Желязната година. Едното бе Аксел, малкото момче, което бе гледало любопитно Кал при пристигането си в Магистериума. Изглеждаше ужасен, но не плачеше. По-скоро опитваше да ухапе ноктите на дракона. До него едно момиче от Желязната година пишеше и се мъчеше да се освободи. Драконът обаче ги стисна и се издигна в небето, без да ги изпуска от лапите си.

Алекс се ухили върху дракона си и изкрещя, а гласът му отекна над цялата гора.

— Спрете! Всички Майстори от Магистериума да спрат на място! Аз съм Александър Страйк, първият Погълнат от Хаоса в историята! Ще унищожа всички ви, ако не изпълнявате заповедите ми!

Погълнат от Хаоса? Кал погледна към Майстор Руфъс, но той не изпускаше Алекс от очи. Изглеждаше вбесен. Всички Майстори бяха ядосани, но спряха на място. Знаеха, че нямат избор. Чуваха как вятърът разнася писъците на децата от Желязната година.

Кал се извърна към Тамара, която трепереше от гняв.

— Трябва да направим нещо! — каза тя.

Черните пламъци се разпространяваха из гората.

Огън, помисли си Кал. Беше угасявал такъв огън и преди.

И едва не умря — възрази Аарън. — Сега, без противотежест…

А Алекс продължаваше да говори:

— Първо, освободете Анастасия Таркуин от плен или ще хвърля тези сополанковци в огъня и после ще избия останалите. След като ги видите как изгарят живи.

Из тълпата се разнесе мърморене. Анастасия Таркуин? Не всички знаеха, че тя е мащеха на Алекс. Дори Кал бе смаян, че Алекс го е грижа за нея до степен да поиска да я освободи от затвора.

Майстор Руфъс отговори, като пристъпи напред:

— Имаме нужда от време. Трябва да се свържем с Паноптикона.

Алекс се хилеше злорадо. Кал можеше само да си представя какво удоволствие изпитва от това да заповядва на старите си учители.

— Искам торнадо телефон до пет минути или ще ги препека.

Майстор Рокмапъл се извърна и хукна към Магистериума.

— Кал и Тамара — отвърна Алекс и извърна звездния си поглед към тях. Лицето му приличаше на пергамент, иззад който блести ярка черна светлина. — Срещаме се отново!

Той отметна глава назад и се изсмя.

— Трябваше да си останеш в бездната! — извика Кал, докато съсредоточено опитваше да изсмуче въздуха от огъня на Хаоса, разпространяващ се из гората.

Но колкото и да дърпаше, пламъците не трепнаха. Те не бяха истински огън, който има нужда от кислород. Кал не беше сигурен от какво имат нужда, но докато магията му течеше по тях, не усети нито топлина, нито светлина. Страхуваше се, че щом обратното нещо на Хаоса е човешката душа, пламъкът разяжда самата същност на света.

Не можеше да угаси огън по такъв начин, но си оставаше Макар. Трябваше да може да го овладее. Запрати силите си към пламъците Хаос, като се концентрира върху целта да спре разпространението им. Изглежда работеше. Огънят започна да намалява, тъй като нямаше какво повече да поглъща.

— А ти не биваше изобщо да се раждаш — каза му с насмешка Алекс. — И си пародия на всичко, което Врагът на Смъртта е бил, жалка имитация.

— Той е Погълнат — каза Тамара на Кал. — Все едно е елементал. Би трябвало да можеш да овладееш елементал на Хаоса, нали?

Добра идея — обади се Аарън.