Златната кула

Кал се усмихна обнадежден. Ако можеше да овладее Алекс, щеше да му е трудно да се удържи да го накара да направи нещо глупаво или унизително — след като, разбира се, пуснеше двете деца. Той отново се пресегна, този път не към огъня, а към самия Алекс…

… само за да удари стена от слузесто нищо. Усети как Алекс притегля силата му и я издърпва обратно със сила, която усети като физическо натоварване. В каквото и да се бе превърнал Алекс, вече беше твърде могъщ, за да го подчини.

Майстор Рокмапъл се бърна тичешком от Портата на Мисиите с Майстор Норт и господин Раджави — който очевидно не бе напуснал границите на Магистериума. Майстор Норт носеше торнадо телефон.

Тамара погледна към баща си. Той отвърна бързо на погледа й, но не я заговори, което вероятно бе верният ход. Беше по-умно да не напомня на Алекс за връзката помежду им. Да не му дава идеи как да нарани когото и да било от тях.

— Не можем да му се подчиним — каза Майстор Норт, а после забеляза децата, които висяха, склещени от ноктите на дракона.

И двете се паникьосваха все повече, сигурни, че ще бъдат хвърлени в огъня на Хаоса.

— Засега — каза господин Раджави и активира торнадо телефона.

От другия край отговори страж от Паноптикона. Кал разпозна униформата и потрепери.

— Искам да изведете Анастасия Таркуин и да се подготвите да я освободите. Но първо я доведете тук. Трябва да я видим и да сме сигурни, че е добре, докато я пускаме — каза господин Раджави.

— Анастасия Таркуин? — попита смаяният страж. — По чие нареждане?

— По нареждане на Асамблеята, от чието име говоря — каза господин Раджави.

Изглежда стражът осъзнаваше бавно с кого говори и какво става. Пребледня и избяга.

Алекс се хилеше самодоволен върху дракона си. Драконът разтвори нокти и момичето се изплъзна, а писъкът й стигна до тях. После драконът я хвана отново, все едно е топка и той си играе с нея. Момичето не спираше да пищи.

— Спри! — извика господин Раджави. — Даваме ти каквото искаш! Просто върни децата…

— Ще ги върна като пърленки — изсмя се Алекс.

На Кал му хрумна, че това бе човекът, който Алекс винаги бе искал да бъде. Така си представяше, че трябва да изглежда един враг на Смъртта. Кискащ се маниак.

— Децата са невинни — каза Майстор Руфъс. — Нищо не са ти направили. Вземи мен.

— И Дрю беше невинен — изръмжа Алекс. Кал с мъка се сдържа да не му припомни, че това изобщо не е вярно. Не смяташе, че ще помогне. — А вие го убихте. Всичките. Вие преподавате лъжи!

— Ще побеснее — прошепна Тамара пребледняла. — Трябва да направим нещо…

— Тя излиза! — извика Майстор Норт.

През вихъра на торнадо телефона видяха Анастасия в торбестата затворническа униформа на Паноптикона. Двама яки стражи я превеждаха през входа на затвора. Очевидно бе невредима.

— Пуснете я! — излая Алекс.

Стражите отстъпиха, а Анастасия се огледа невярващо. Беше очевидно, че няма представа какво се случва. Гласът й бе едва доловим през телефона.

— Какво става? Кой е там?

— Пусни децата! — извика Руфъс.

— Хмм — усмихна се неприятно Алекс, — трябва ли?

— По-добре ще е да го сториш! — извика Тамара. — Всички знаят как изглежда Анастасия, а също че е предателка! Ако не стигнеш до нея пръв, всеки маг може да я върне в затвора или нещо по-лошо!

Алекс оголи зъби и цялата тълпа се напрегна. Драконът се стрелна напред и се спусна, разтворил челюсти. Двамата ученици от Желязната година паднаха към земята и се забавиха точно преди да я ударят, но и двамата се изправиха за облекчение на Кал. Аксел обаче придържаше едната си ръка. Кал предположи, че Майсторите не са успели да забавят падането му достатъчно.

Майстор Рокмапъл изтича към децата. Драконът на Алекс отстъпи назад и избълва струя черен пламък.

— Няма да ме следвате! — каза Алекс и протегна ръка.

От нея бликна мрак. Кал отново си спомни съня си. Цял град, разкъсан от Хаоса.

Мракът се оформи като вихрушка, черна, засмукваща всичко фуния. Разпростря се над Магистериума, като притегли към себе си камъни и листа. Изпепели земята, над която преминаваше.

Беше най-близо до Майстор Рокмапъл, понеже той бе изтичал да прибере децата. Майсторът вдигна ръце и от тях бликна огън. Запрати пламъците по Хаоса със строг поглед… но черната вълна се стрелна напред и го погълна. Той изчезна с крясък в бездната.

Всички отново запищяха и се затичаха към Магистериума, но телата направиха блокада пред портите. Бяха хванати в капан отвън. Това щеше да е касапница.

Кал протегна собствената си ръка напред и се пресегна към себе си. Противотежестта на Хаоса е душата. Той знаеше за докосването на душата, начина да черпи енергия от собствената си жизнена сила, и безразсъдно посегна към нея, като пренебрегна почти физическата болка, която изпита, докато загребваше.

Използвай мен — извика Аарън. — Използвай и моята енергия!

Но Кал само поклати глава. Косата му се развяваше на вятъра, предизвикан от бездната на Хаоса. Тамара го дърпаше за ръка в опит да го изтегли назад. Той изкриви пръсти така, както го бе направил в съня си.

Бездната започна да се чупи на парчета като черен прозорец.