Златната кула

Кал не знаеше какво има предвид, но кимна.

Тамара вече се взираше в него, очевидно забелязала, че й кима без причина. Но на Кал вече не му пукаше. Трябваше някой да повярва, че ставащото е истина.

Давай.

— Тамара — заговори Кал. Не искаше да го казва, но думата излезе сама от устата му. Застана неподвижен, все едно слушаше Аарън. Какво ли щеше да каже сега?

— Помниш ли първата нощ след Железния изпит? — попита Аарън.

Тамара кимна ококорена.

— Кал си легна рано. Седяхме в хола и ти ми каза да не се притеснявам, задето е в групата ни с чираци, тъй като няма да изкара и седмица.

Тя се взря в очите на Кал.

— Може и да си го казал на Кал.

Беше добър знак, че се държи, все едно говори с Аарън. Но бе странно. Кал беше дал на Аарън разрешение да контролира тялото му, но това не му харесваше.

— Добре — отвърна Аарън през устата на Кал. — Какво ще кажеш за това тогава? Когато лятото останах във вашия дом, баща ти не спря да обикаля с бялата роба със златен ръб. Един ден ти я облече и се направи на него, но той те хвана и ме видя да се смея. Помниш ли? Толкова се уплаших да не ме изхвърли, но той просто отмина и се направи, че това не се е случвало.

— Аарън! — извика Тамара и обгърна с ръце Кал. Ридаеше. — Наистина си ти! Никой друг не знае това.

— Не мога да повярвам — промърмори Кал. Беше му приятно да държи Тамара, но нищо от това, което бе казал Аарън, не му харесваше. — И двамата сте искали да се отървете от мен! Гадняри такива!

Тамара се отдръпна с очи, блеснали от сълзите.

— Мина ни — каза тя.

Кал не беше сигурен, че му е минало, но бе доволен, че му вярва. Когато тя го погледна отново, видя нещо в лицето й, което не бе виждал досега.

— Кал — каза тя, — сбърках. Направил си нещо невероятно. Не знам как си успял, но си върнал Аарън от мъртвите.

— И това е добре — каза Кал, без да е наясно как да направлява толкова тежък разговор. — Нали?

Очевидно е така — отвърна Аарън.

— Не спирам да мисля за нещо, което каза, когато дойде в Магистериума и тепърва опознаваше света на маговете — рече Тамара. — Не можеше да разбереш защо Врагът на Смъртта е толкова плашещо име. Помниш ли какво каза? „Кой би искал да е Приятел на Смъртта“?

Кал не помнеше да го е казвал и поклати глава.

— Много си мислих, че няма нищо лошо в това да не искаме повече смърт. Всички бихме искали да я няма. Не в това бе проблемът на Константин. Това, че върна Аарън, е невероятно и хубаво. Прекрасно е. Кал, ти направи нещо, което никой друг не е правил досега.

— Но има два проблема — каза Кал, макар да не искаше да влошава мнението й за себе си. — Първо, Аарън бе в общи линии засмукан в главата ми, докато опитваше да ме предпази да не бъда унищожен от Хаоса. Не съм сигурен, че мога да го повторя. И второ… ъъъм… трябва да намерим тяло на Аарън.

— О, да — съгласи се Тамара.

Преди да започнат да обсъждат етиката на кражбата на тела, Майстор Амарант се върна. Зад нея вървеше маг от Асамблеята, когото Кал позна, но не помнеше името му. Змията на Майстор Амарант бе приела агресивен оранжев цвят, а главата й се местеше във въздуха над рамото й, все едно искаше да удари новодошлия.

— Калъм — каза Майстор Амарант, — въпреки препоръките ми маговете от Асамблеята са дошли в Магистериума и искат да се срещнат с теб и приятелите ти. Човек би предположил, че ще имат малко повече търпение, но се оказва, че не ги бива в чакането.

Магът от Асамблеята гледаше все по-измъчено и нещастно, но не захапа стръвта.

— Много съжаляваме — каза той, — но това е спешен случай. Алекс Страйк ни изпрати исканията си. И двамата сте част от тях.

* * *

Асамблеята заседаваше в голяма каменна стая около кръгла маса, край която Кал бе сядал и преди. Най-вече когато бе донесъл главата на Константин Мадън в торба. Беше голям удар — или поне така мислеше Кал тогава.

Когато двамата с Тамара влязоха, с изненада видяха, че Джаспър вече е там. Той говореше шепнешком с един от членовете на Асамблеята. Кал приближи достатъчно, за да чуе, че разговорът засяга бащата на Джаспър, който в момента бе затворен в Паноптикона. Ако Анастасия бе осъдена на смърт, какво ли беше наказанието на бащата? Едва ли е в голяма беда, опита да успокои сам себе си Кал. Иначе Джаспър щеше да му каже. Но като видя суровите лица на маговете, усети как го полазват тръпки.

— Достатъчно, достатъчно! — остър глас прекъсна разговорите, когато Кал и Тамара заеха местата си.

Майстор Руфъс седна пред тях със скръстени ръце. Още няколко учители от Магистериума седяха около него.

— Достатъчно! Нека да въведем ред — призова маг Грейвс, сърдит старец, един от най-влиятелните магове в Асамблеята. — Имаме работа за вършене.

Всички замълчаха. Кал опита да улови погледа на Джаспър, но той се взираше в собствените си сплетени ръце.

— Днес преживяхме тежка загуба — каза Майстор Норт. — След дълъг живот, посветен на себеотрицателна служба на своите събратя магове, почина Майстор Рокмапъл.

— Не просто почина — поправи го Майстор Милагрос със зачервени очи. — Беше засмукан в Хаоса. Кой знае къде броди душата му сега!