Бунтовници

че от този серум все пак е имало някаква полза.

- Ще ги убия - казвам. - Ще гххубия.

Блъсвам го с всичката си сила.

- Не го приемай лично. Така или иначе скоро заминаваме -

- Вземи си думите обратно. Веднага си вземи думите

казва т о й и затваря вратата след себе си. После вади хард

обратно!

диска от задния си джоб. - Мисля, че можем да скрием това

- Добре де, добре! - Той вдига ръце. - Просто... Аз също

зад скрина т и .

не съм много добър, както знаеш. Затова те харесвам тол­

- Точно т а м беше първия път.

кова...

- Именно. Затова Питър няма да го търси пак там.

- Вън! - изкрещявам, сочейки вратата.

Тобиас дърпа скрина напред с една ръка, а с другата пъха

Засмян, Тобиас ме целува по бузата и излиза от стаята.

хард диска зад него.

- Защо ми подейства умиротворителният серум? - пи­

+ + +

т а м . - След като мозъкът ми е толкова необикновен, че да

устои на симулационния серум, защо сега не успя?

Вечерта съм твърде смутена от случилото се, за да

- Наистина нямам представа защо стана така - отвръ­

отида на вечеря, затова се покатервам в короната на едно

ща т о й . После се тръшва до мен на леглото, размествайки

ябълково дърво в най-отдалечения край на овощната гра-

дина и обирам зрелите ябълки. За да ги стигна, се качвам

издържа. Започвам постепенно да прехвърлям и другия крак

толкова високо, колкото ми позволява куражът, и мускули­

върху него, когато т о й се чупи.

те ми горят. Установих, че ако с т о я без работа, скръбта

Ахвам, политайки надолу, и в последния момент успявам

намира начин да ме превземе цялата, е т о защо гледам непре­

да се вкопча в ствола на дървото. Явно no-нагоре няма да

къснато да съм заета с нещо.

мога да стигна. Надигам се на пръсти и присвивам очи в

Тъкмо съм седнала на един клон и попивам п о т т а от

посоката, откъдето идва шумът.

челото с края на тениската си, когато долавям някакъв

Отначало виждам

само ширналата се селскостопанска

звук. Отначало е съвсем слаб и се слива с дзидзикането на

земя, ивицата необработена площ и оградата, отвъд коя­

цикадите. Заставам неподвижно и се ослушвам, а след миг

то има поле и се мержелеят първите постройки. Към пор­

осъзнавам откъде идва: коли.

т а т а обаче приближават няколко точици - сребристи,

Миротворците притежават около десетина камиона,

щом светлината се отрази в тях. Автомобили с черни

с които разкарват стоката, но го правят само през почив­

покриви - слънчеви батерии, което може да означава само

ните дни. Космите на врата ми настръхват. Щом не са

едно. Ерудити.

Миротворците, тогава сигурно са Ерудитите. Но първо

Дъхът ми със свистене излиза през зъбите. Не си разре­

трябва да се уверя.

шавам да мисля: просто премествам единия крак по-надолу,

Вкопчвам се в клоните над мен с две ръце, но се издърп­

след т о в а другия; правя го толкова бързо, че кората се бели

вам нагоре само с лявата. Изненадана съм, че все още съм

и пада на земята. Щом стъпвам долу, побягвам.

способна да го направя. Заставам приведена, а клонките

Броя редиците дървета, когато минавам покрай тях.

и листата се о п л и т а т в косата ми. Когато премествам

„Седем, осем." Клоните са надвесени ниско и аз се промуш­

т е ж е с т т а си от единия на другия крак, по земята се по­

вам отдолу. „Девет, десет." Притискам дясната си ръка

сипват няколко ябълки. Ябълковите дървета не са особено

към гърдите, когато започвам да тичам още по-бързо; ра­

високи и едва ли ще мога да видя надалече.

ната от куршум в рамото тъпо боли при всяка крачка.

Използвам най-близките клони като стъпала, а с ръце­

„Единайсет, дванайсет."

те пазя равновесие, докато се промъквам и извивам през

Когато стигам тринайсетия ред, се втурвам надясно

лабиринта на короната. Спомням си как се катерех по ви­

по една от пътеките. На тринайсетия ред дърветата са

енското колело на кея с разтреперани мускули и пулсиращи

по-близо едно до друго. Клоните им са се сплели, образувай­

от болка ръце. Сега съм ранена, но съм и по-силна, затова

ки лабиринт от вейки, листа и ябълки.

катеренето не ме затруднява.

Дробовете ме болят от недостиг на кислород, но вече

Клоните постепенно с т а в а т все по-тънки и неустой­

съм близо до края на овощната градина. П о т т а се стича

чиви. Облизвам устни и се оглеждам къде да стъпя. Трябва

по веждите ми. Стигам столовата и отварям рязко вра­

да се изкача колкото се може по-високо, но клонът, към кой­

т а т а , проправям си п ъ т през група Миротворци и т о й е

то съм се насочила, ми се вижда къс и податлив. Стъпвам

там. Тобиас седи 6 единия край заедно с Питър, Кейлъб и

върху него, за да изпробвам здравината му. Той се огъва, но

Сюзън. Едва мога да ги видя през рояка тъмни петна, кои-

mo играят npeg очите ми, но Тобиас ме докосва по рамото.

Търся го пипнешком няколко секунди, а когато го нами­

- Ерудити - успявам само да кажа.

рам, гърлото ми се свива и не мога да преглътна. Не желая

- Тук ли идват? - пита т о й .

да докосвам пистолет. За нищо на света не бих го пипнала

Кимвам.

отново.

- Има ли време за бягство?

„Хайде, Трие." Затъквам пистолета в колана на червения

Не мога да отговоря категорично.