Бунтовници

все още стиска за гърлото жената от Безстрашните, но

лин вместо въздух. Мъркането на м о т о р и т е ме преследва

този п ъ т е насочил пистолета към жената от Ерудити­

сред дърветата. Ръката на Тобиас хваща моята.

т е .

Тичаме през царевичната нива в дълга редица. Колите

вече ни настигат, фаровете им проблясват измежду висо­

иначе не могат да минат с колите през оградата и ще им

ките стебла, осветявайки ту листо, ту стебло.

отнеме време да стигнат портата.

- Разпръснете се! - провиква се някой, гласът прилича на

- Трябва... да спра... - обажда се Сюзън някъде в мрака зад

Маркъс.

мен.

Разделяме се и се пръскаме из полето като прииждаща

Спираме. Сюзън се поваля с плач на земята и Кейлъб се

вода. Сграбчвам ръката на Кейлъб. Чувам как Сюзън едва си

надвесва над нея. Двамата с Тобиас продължаваме към града,

поема въздух зад него.

който все още е осветен, защото няма полунощ. Ще ми се

Втурваме се сред царевичните стебла. О с т р и т е листа

да чувствах нещо. Страх, гняв, мъка. Но не усещам нищо.

режат бузите и ръцете ми. Не откъсвам очи от рамене­

Единственото, от което имам нужда, е да продължавам

те на Тобиас, докато тичам. Дочувам т ъ п звук и писък.

да се движа.

Писъци се разнасят отвсякъде - и отляво, и отдясно. Из­

Тобиас се обръща към мен.

стрели. Пак загиват Аскети, също както умираха, докато

- Какво беше това, Трие? - пита.

се преструвах, че съм под въздействието на симулацията.

- Кое? - отвръщам и се засрамвам колко немощно звучи

А аз все бягам.

гласът ми. Нямам представа дали говори за Питър, за оно­

Най-накрая стигаме оградата. Тобиас хуква покрай нея

ва, което се случи по-рано, или за нещо друго.

и я блъска от време на време, докато не открива отвор.

- Ти се вкамени. Щяха да те застрелят, а ти просто си

Държи мрежата, докато Кейлъб, Сюзън и аз се провираме

седеше\

- Той вече крещи. - Мислех, че мога да разчитам на

през дупката. Преди да побегнем отново, спирам и поглеж­

теб да опазиш поне собствения си живот!

дам към нивата, откъдето идваме. Светлините на фаро­

- Ей! - прекъсва го Кейлъб. - Остави я да се съвземе, ста­

в е т е мъждукат в далечината. До слуха ми обаче не достига

ва ли!

нищо.

- Не - казва Тобиас и ме гледа втренчено. - На нея не й

- Къде са останалите? - прошепВа Сюзън.

трябва да се съвзема. - Гласът му омеква. - Какво стана?

- Няма ги вече - отговарям.

Той продължава да вярва, че аз съм силна. Достатъчно

Сюзън изхлипва. Тобиас грубо ме дръпва към себе си и

силна, че да не се нуждая от неговото съчувствие. Доскоро

тръгва напред. Лицето ми гори заради плитките прорези

си мислех, че е прав, но сега вече не съм сигурна. Кашлям, за

от царевичните листа, но очите ми са сухи. С м ъ р т т а на

да прочистя гърлото си.

Аскетите е още един товар, к о й т о никога няма да мога да

- Паникьосах се - казвам. - Няма да се повтори.

сваля от плещите си.

Той вдига вежди.

Избягваме черния път, по к о й т о Ерудитите и Без­

- Няма - повтарям, този п ъ т по-високо.

страшните пристигнаха в базата на Миротворците и

- Добре. - Обаче не изглежда убеден. - Сега трябва да

следваме оставения от камионите коловоз към града. Нао­

отидем на някое безопасно място. Те ще се прегрупират и

коло няма нищо, което да ни скрие - н и т о дървета, н и т о

ще започнат да ни т ъ р с я т .

сгради - но сега т о в а няма значение. Ерудитите така или

- Мислиш ли, че им пука за нас? - питам.

- За нас - определено - отговаря т о й . - Ние сме един­

ствените, които наистина искат да хванат. Освен Мар­

къс, но т о й най-вероятно е мъртъв.

Не знам как точно съм очаквала да го каже - може би с

облекчение, защото Маркъс, негов баща и кошмарът на жи­

в о т а му, най-сетне го няма. Или пък с болка и тъга, защото

Г Л А В А

баща му вероятно е убит, а понякога скръбта е безсмисле­

О С М А

на. Но т о й го произнася просто като факт, сякаш указва

посоката, в к о я т о да се движим,

или съобщава часа.

- Тобиас... - започвам, но после си давам сметка, че не

знам какво да кажа.

Решаваме да следваме железопътната линия до града, за­

- Време е да продължим напред - казва т о й през рамо.

щ о т о никой от нас не се ориентира добре. Аз прескачам

Кейлъб вдига Сюзън на крака. Тя се движи само защото

от траверса на траверса, Тобиас балансира върху релсата,

ръката му, преметната през раменете й, я насочва напред.

като само от време на време губи равновесие. Кейлъб и

До т о з и момент не съм си давала сметка, че инициаци-

Сюзън се т ъ т р я т подир нас. Потръпвам при всеки шум

я т а при Безстрашните ме е научила на нещо много важно:

и заставам нащрек, докато не осъзная, че е било просто

как да продължа напред.

полъх на вятъра или скърцането на подметките на Тобиас

по релсата. Иска ми се да бяхме продължили да тичаме, но е

цяло чудо, че краката ми все още изобщо се движат.

После долавям нисък т ъ т е н откъм железопътната ли­

ния.

Навеждам се, опирам длани до релсата и затварям очи,

за да се съсредоточа върху усещането за метал под ръцете

си. Вибрирането преминава като тръпка по цялото ми