Бунтовници

- Ами ако се нараним - проплаква т я .

- Итън? Наистина ли? - пита Едуард с вдигнати веж­

Сграбчвам ръката й.

ди. - Признавам, изобщо не предполагах. - Той кашля, за да

- Скачаме заедно. Ти и аз. Правила съм го десетки пъти и

прочисти гърлото си. - Добре, ти може да останеш. Но

н и т о веднъж не пострадах.

като стигнем града, ще дойдеш с нас.

Тя кима и толкова силно стиска пръстите ми, че боли.

После леко се усмихва.

- Правим го на т р и . Едно - произнасям. - Две. Три.

- Познаваме един човек, който отдавна те търси, То­

Скачам и я дръпвам след себе си. Краката ми се удрят

биас Итън.

в земята и аз продължавам да тичам, но Сюзън пада върху

паважа и се претъркулва настрани. Ако не броим охлузено­

+ + +

то коляно, изглежда, всичко друго й е наред. Останалите

скачат без затруднение - даже Кейлъб, който, доколкото

Двамата с Тобиас седим на ръба на вагона и краката ни

ми е известно, е скачал от движещ

се влак само веднъж пре­

се люлеят отвън.

ди това.

Представа нямам кой от безкастовите може да познава

очаквайки сградата да се срути върху нас, ако блъсне мал­

Тобиас. Възможно е да са Дрю или Моли, които се провали­

ко по-силно. Прозорците са толкова зацапани, че през т я х

ха на инициацията при Безстрашните, но те дори не зна­

не прониква почти никаква светлина. Следваме Едуард в

ят истинското му име. Освен т о в а Едуард може вече да ги

усойното помещение. На т р е п т я щ а т а светлина на фенер

е убил, като се има предвид, че едва не застреля и нас. Си­

забелязваме... хора.

гурно е някой от Аскетите или пък съученик от училище.

Хора, които седят край сгънатите си завивки. Хора,

СЬзън вече се е поуспокоила. Сега върви редом с Кейлъб,

които надничат в отворени консерви с храна. Хора, кои­

сама, без чужда помощ, а бузите й са сухи и по т я х не т е к а т

то о т п и в а т от бутилки с вода. И деца, които сноват

сълзи.

между възрастните, но не са облечени в някакъв определен

Тобиас крачи до мен и леко ме докосва по рамото.

цвят - безкастови деца.

- Отдавна не съм проверявал рамото ти - казва. - Как

Намираме се в хангар на безкастови и т е , които би

е?

трябвало да са пръснати, изолирани един от друг, без своя

- Добре. За щастие, си взех болкоуспокояващото - о т ­

общност... са заедно вътре. Заедно, като една каста.

говарям. Доволна съм, че темата, която засегна, е необвърз-

Не знам какво съм очаквала, но съм изненадана колко

ваща - доколкото т о в а изобщо е възможно. - Но едва ли

нормални изглеждат. Те нито се карат помежду си, н и т о

ще имам голяма полза от него - постоянно движа ръката

с т р а н я т един от друг. Някои дори се шегуват, други си

си или падам на нея.

приказват тихичко. Лека-полека обаче всички забелязват,

- Ще имаш достатъчно време да се излекуваш, когато

че ние не сме на м я с т о т о си.

всичко т о в а приключи.

- Хайде - казва Едуард и ни дава знак с извит на кука по­

- Аха. - „Или пък няма да има значение дали съм се излеку­

казалец - Тя е т а м отзад.

вала - добавям наум, - защото ще съм мъртва."

Съпроводени сме от втренчени погледи и мълчание, до­

- Ето, вземи - продължава т о й и вади малък нож от

като Едуард ни води навътре в сградата, която би тряб­

задния си джоб. - Просто за всеки случай.

вало да е изоставена. Повече не мога да сдържам въпросите

Пъхам го в джоба си. Това обаче вместо да ме успокои,

си.

ме кара да се чувствам още по-нервна.

- Какво става тук? Защо всички сте заедно, на едно мяс­

Безкастовите ни водят по улицата, после завиват на­

т о ?

ляво в мрачна пресечка, която вони на мръсотия. Пред нас

- А ти защо си мислиш, че те... ние трябва да сме пръс­

с ужасени писъци се разбягват плъхове и аз успявам да зърна

нати? - отвръща през рамо Едуард. - Е, известно време

само опашките им, които изчезват сред изоставени праз­

наистина са живели така. Били са прекалено гладни, за да

ни кофи за боклук и подгизнали картонени кашони. Дишам

мислят за нещо друго, освен за набавянето на храна. После

през устата, за да не повърна.

обаче Дървените започват да ги хранят, дават им дрехи,

Едуард спира пред една от порутените тухлени по­

инструменти, всичко. Тогава те с т а в а т по-силни и започ­

стройки и със сила отваря стоманената врата. Трепвам,

в а т да чакат. Така ги заварих и те ме приеха сред тях.

Влизаме 6 тъмен коридор. Чувствам се като у дома, на

п и т с т в о т о си на Ерудит.

тъмно и тихо, защото т у к е като в тунелите в центра­

Вратата отново се отваря и Тереза отстъпва, за да ни

лата на Безстрашните. Тобиас обаче навива около пръста

пусне да влезем. Попадаме в старо котелно помещение, чи­

си конец от подгъва на ризата, навива и развива отново и

я т о машинария едва се вижда в мрака и аз непрекъснато

отново. Той знае с кого предстои да се срещнем, но аз все

удрям лактите и коленете си в нея. Тереза ни превежда през

още нямам представа. Колко малко знам за момчето, кое­

лабиринт от метал и стигаме дъното, където няколко

то твърди, че ме обича - момчето, чието име е толкова

голи крушки се люлеят над една маса.

влиятелно, че само благодарение на него оцеляхме във вагон,