Бунтовници

тяло. Втренчвам поглед между коленете на Сюзън надолу

по линията, където не се вижда никаква светлина на локо­

мотив, но това все още нищо не означава. Влакът може да

пътува без светлини и свирка, които предупреждават за

приближаването му.

Накрая далече от нас забелязвам проблясването на ма­

лък вагон, който бързо приближава.

- Идва - казвам. Трябва да положа голямо усилие да стана

на крака. Сега искам само да поседна за малко, но въпреки

т о в а се изправям, бършейки ръце в джинсите. - Мисля, че

оръжие. Един мъж от безкастовите с превръзка на окото

трябва да се качим.

е насочил пистолета си към Тобиас. Питам се откъде ли

- Дори ако е управляван от Ерудитите ли? - п и т а Кей­

го е взел.

лъб.

До него една по-възрастна жена от безкастовите сти­

- Ако Ерудитите управляваха влака, те биха дошли с

ска нож - същия, какъвто използвам да режа хляб. Отзад

него да ни т ъ р с я т при Миротворците - казва Тобиас. -

някой е вдигнал дървена сопа, от която стърчат пирони.

Според мен си струва да рискуваме. В града имаме по-голям

- Никога досега не съм виждала въоръжени Миротвор-

шанс да се скрием. Тук можем само да чакаме, докато ни

ци - казва безкастовата с ножа.

о т к р и я т .

Безкастовият с пистолета ми се вижда познат. По­

И четиримата се отдръпваме от релсите. Кейлъб обяс­

крит е с дрипи в различни цветове - черна тениска с про­

нява на Сюзън стъпка по стъпка как да се качи на движещ

т р и т о сако на Аскет, сини джинси, закърпени с червен ко­

се влак, както само един бивш Ерудит може да го направи.

нец и кафяви ботуши. Пред мен са всички отличителни

Наблюдавам приближаването на локомотива: вслушвам се

цветове на кастите: черен панталон на Прям, съчетан с

в ритмичното трополене на вагоните при преминаване­

черна риза на Безстрашните; жълти рокли със сини пуло­

то над траверсите, в свистенето на металните колела

вери върху тях. Някои от дрехите са износени и покрити

върху релсите.

с петна, но има и съвсем нови и чисти. Явно откраднати

Когато първият вагон ме подминава, се затичвам. Не

наскоро, мисля си.

обръщам внимание на пламналите от болка мускули на кра­

- Това не са Миротворци - казва мъжът с пистолета. -

ката. Кейлъб първо помага на Сюзън да се качи в средния

Безстрашни са.

вагон, после и сам скача вътре. Трескаво си поемам въздух и

Едва тогава- го разпознавам. Това е Едуард, с когото за­

се хвърлям странично вдясно, падам на пода, а краката ми

едно преминавахме инициацията при Безстрашните и кой­

продължават да се люлеят отвън. Кейлъб стиска лявата

то напусна, когато Питър му извади окото с кухненския

ми ръка и ме издърпва вътре. Тобиас хваща дръжката и се

нож. Е т о защо носи превръзка.

м я т а след мен.

Помня как държах главата му, докато т о й лежеше на

Вдигам поглед и дъхът ми секва.

пода и виеше от болка, и как после чистих кръвта му от

В мрака проблясват нечии очи. Различавам тъмни сенки,

дъските.

настанени във вагона, по-многобройни от нас.

- Здравей, Едуард - казвам.

Безкастови.

Той извръща глава към мен, но не сваля пистолета.

- Трие.

+ + +

- Каквито и да сте - намесва се жената, - ще трябва да

слезете от влака, ако ви е мил ж и в о т ъ т .

Вятърът свири във вагона. Всички са скочили на крака

- Умолявам ви - обажда се Сюзън с трепереща долна

и са въоръжени - освен нас двете със Сюзън, ние нямаме

устна. Очите й са пълни със сълзи. - Ние бягаме... Всички

останали са мъртви и аз не мога... - Тя отново се разрида-

- Имаш ли представа кой може да бъде?

ва. - Едва ли ще мога да продължа...

Тобиас кимва.

Обзема ме странен порив да блъсна главата си в стена­

- Е, кой е?

т а . Чувствам се много зле, когато някой плаче. Може и да е

- Трудно е за обяснение - отвръща. - Имам много неща

егоистично, но е факт.

да ти разказвам.

- Бягаме от Ерудитите - казва Кейлъб. - Слезем ли, ще

Облягам се на него.

ни о т к р и я т по-лесно. Затова ще сме ви благодарни, ако

- Така, значи - казвам. - Аз също.

позволите да пътуваме до града с вас.

- Така ли? - накланя глава Едуард. - Ами вие какво сте

+ + +

направили за нас?

- Помогнах т и , когато никой друг не смееше да го напра­

Губя представа колко време е минало, преди да ни наре­

ви - обаждам се. - Не помниш ли?

д я т да слезем. Когато стъпваме на земята, се озоваваме в

- Ти може и да си, ами останалите? - настоява Едуард. -

онази част на града, която обитават безкастовите - на

Едва ли са помогнали с нещо.

малко повече от километър от квартала, където израснах.

Тобиас пристъпва напред и пистолетът на Едуард поч­

Познавам всяка сграда, покрай която минаваме, защото по

ти опира в гърлото му.

този път се връщах, когато изпусна автобуса от училище

- Името ми е Тобиас И т ъ н - казва. - Едва ли искаш да ме

за вкъщи. Е т о я тази с оронените тухли. И другата - с

изгониш от този влак.

повалената улична лампа, която се е опряла в стената й.

Въздействието на т о в а име върху хората във вагона е

Стоим край отворената врата на вагона - и четирима­

незабавно и озадачаващо: те свалят оръжието и си разме­

т а , подредени в редица. Сюзън хленчи.

н я т многозначителни погледи.