Бунтовници

нощ си блъскам главата над игли, серуми и симулации, опит­

като преди, но сега иска да е сигурна, че всички са или под

вайки да се поставя на м я с т о т о на врага.

неин контрол, или мъртви.

На сутринта вече не са останали игли, които да вадя,

- Но симулацията трае само ограничен период от вре­

и аз се запътвам към столовата, триейки очи. Джак Канг

ме - казва Юрая. - От нея няма полза, ако искаш да напра­

обяви, че свиква среща на обяд, затова се надявам хубавич­

виш нещо по-дългосрочно.

ко да си подремна, след като се нахраня.

- Така е - отговарям. - Не знам. Нищо не схващам. -

Когато влизам в столовата обаче, заварвам т а м Кейлъб.

Вдигам иглата. - Не разбирам и защо е това. Ако е като

Той се втурва към мен и предпазливо ме взима в пре­

останалите инжекции, предизвикващи симулация, значи

гръдката си. Въздъхвам облекчено. Досега си въобразявах, че

съм достатъчно самостоятелна u повече нямам нужда от

то да го нарека. Явно трябва да си обогатя речника.

б р а т си. Но вече се съмнявам, че такъв момент изобщо

Кейлъб изкривява лице за миг, после кимва и ме докосва

някога ще настъпи. Отпускам се за миг на гърдите му и

по рамото.

улавям погледа на Тобиас над неговото рамо.

- Гладна ли си? Искаш ли да ти донеса нещо?

- Добре ли си? - п и т а Кейлъб, дръпвайки се леко назад. -

- Да, моля - отговарям. - Ей сега се връщам. Трябва да си

Челюстта ти...

кажа няколко думи с Тобиас.

- Нищо й няма - отвръщам. - Просто е отекла.

- Дадено. - Кейлъб стиска ръката ми и се отдалечава.

- Разбрах, че са открили цяла група Дивергенти и започ­

нали да ги избиват. Слава богу, че т е б не са разкрили.

Сигурно отива да се нареди на дългата близо километър

- Напротив, откриха ме. Но убиха само един от нас -

опашка в столовата.

казвам. После притискам пръст между веждите, за да раз­

Известно време двамата с Тобиас стоим на няколко

сея напрежението. - Сега вече съм добре. Ти кога пристигна?

метра разстояние един от друг. После т о й бавно тръгва

- Преди десетина минути. Доведох и Маркъс - добавя. -

към мен.

К а т о наш единствен официален лидер т о й прецени, че мяс­

- Добре ли си? - пита.

т о т о му в момента е т у к - разбрахме за нападението едва

- Ще повърна, ако трябва пак да отговарям на този въ­

преди час. Един от безкастовите видял Безстрашните да

прос - отвръщам. - Нали не се разхождам с куршум в глава­

щурмуват сградата и новината се разнесе.

та? Тогава, значи, съм добре.

- Маркъс е skuffi] - възкликвам. Ние наистина не го видях­

- Челюстта ти е толкова отекла, все едно си натъпка­

ме да умира при бягството от базата на Миротворците,

ла цял хляб в бузата си. Освен това току-що наръга Ерик -

но бях почти сигурна, че се е случило точно това. Сега не

отговаря намръщено т о й . - Не ми ли е позволено в такъв

мога да определя какво точно изпитвам. Изглежда, съм ра­

случай да попитам как си?

зочарована, защото го мразя заради отношението му към

Въздъхвам. Ще трябва да му кажа за Маркъс, но не искам

Тобиас. Или пък чувствам облекчение, защото последният

да е пред толкова много хора.

от водачите на Аскетите все пак е оцелял? Възможно е да

-Да, добре съм.

са и двете едновременно.

Ръката му потрепва, сякаш се кани да ме докосне. После

- Двамата с Питър са успели да се измъкнат и са стигна­

явно се отказва. След това обаче променя решението си,

ли пеша до града - казва Кейлъб.

прегръща ме с една ръка и ме придърпва към себе си.

Новината, че Питър е още жив, определено не ми носи

Внезапно ми хрумва занапред да оставя другите да рис­

облекчение.

куват вместо мен и да започна да се държа като егоист, за

- Къде е Питър тогава?

да бъда с Тобиас, без да му причинявам болка. В момента

- Там, където може и да се очаква - отвръща Кейлъб.

единственото ми желание е да заровя лице в гърдите му и

- При Ерудитите - казвам. Поклащам глава. - Ама че...

да забравя всичко друго.

Дори не мога да се сетя за достатъчно силна дума, с коя-

- Съжалявам, че толкова се забавих, докато те намеря -

прошепва в косата ми т о й .

Въздъхвам u го докосвам no гърба само с върховете на

ми вдъхва спокойствие, също като прегръдката на Кейлъб.

пръстите. Готова съм да остана така, докато не припад­

Отпускам се на ръба на една от пейките в залата за разпи­

на от изтощение, но не бива; невъзможно е.

т и , а Тобиас придърпва стола на Найлс срещу мен.

- Трябва да говоря с т е б - казвам, като се дръпвам на­

- Не трябваше ли да са два? - поглежда със свити вежди

зад. - Дай да отидем на някое по-тихо място.

стола той.

Той кимва и ние излизаме от столовата. Единият от

- Аха - отговарям. - Аз, хм... метнах другия през прозо­

двамата Безстрашни, които отминаваме, се провиква:

реца.

- О, я виж! Това е Тобиас Итш\

- Странно - казва т о й . После сяда. - Е, за какво искаш да

Съвсем съм забравила за разпита и за името, което сега

говорим? Или ставаше дума само за Маркъс?

е известно на всички Безстрашни.

- Не, не става дума само за него. Ти... добре ли си? - пи­

- Преди малко видях т в о е т о татенце, Итън! - провик­

ва се другият. - Сега какво, ще се покриеш ли?

т а м предпазливо.

Тобиас замръзва с изопнато като т е т и в а тяло, сякаш