Герои

Част от хората му се бяха пръснали отпред, повечето насядали, дори налягали по земята, захвърлили настрани оръжия, смазани от тежката битка и тичането през полето. Бледоликия също беше тук, но те не бяха сами. Зад тях, наредени в полукръг, стояха близо двайсетина от хората на Дау. Мрачно сборище от навъсени копелдаци, а в средата, бижуто в короната — Коул Тръпката, приковал око в Калдер.

Нямаше причина да са тук. Освен ако Кърнден Гушата не беше изпълнил заканата си и не беше казал истината на Дау Черния. А Кърнден Гушата беше човек, който кажеше ли нещо, правеше го. Калдер прокара език по устните си. Глупаво от негова страна да залага на карта срещу неизбежното. Явно беше такъв изпечен лъжец, че бе успял да излъже самия себе си.

— Принц Калдер — прошепна Тръпката и пристъпи напред.

Твърде късно за бягане. Пък и къде, обратно при Съюза? В главата му се прокрадна някаква налудничава надежда, че най-близките хора на баща му ще скочат в негова защита. Само дето те не бяха доживели толкова дълго, пикаейки срещу вятъра. Калдер погледна към Бледоликия и възрастният войн сви леко рамене. Вярно, Калдер им беше дал ден, с който да се гордеят, но само заради това не можеше да очаква равносилни на самоубийство прояви на вярност от тяхна страна. Не ги и заслужаваше. Също като Коул Ричи, те нямаше да се подпалят сами. Човек трябва да е реалист за тези неща, както толкова обичаше да казва проклетият Кървавия девет.

Ето защо Калдер просто се усмихна натъжено и опита да си поеме дъх, докато Тръпката пристъпи към него. Нова крачка. Ужасният белег надвисна над него. Смущаващо близо. Дотолкова, че усети дъха на Тръпката по лицето си. Дотолкова, че да го целуне, ако реши. Дотолкова, че вече виждаше единствено отражението на неубедително нахилената си физиономия в металното око.

— Дау те вика.

Късмет. Едни го имат. Други, не.

Трофеи

Първо долови миризмата. Първоначално просто на загоряла гозба на печката. След това на клада.

После на нещо повече. Задушлив дим, който гъделичкаше гърлото му.

Миризмата на горяща къща. Така миришеше Адуа по време на обсадата. А също къщата за развлечения „Кардоти“, докато се луташе из пълните с дим коридори.

Финри яздеше бясно и предвид болките и световъртежа му, скоро се откъсна напред, разпръсквайки хората от пътя. Докато подминаваха странноприемницата, като черен сняг от небето започна да се сипе пепелта. Палисадата на Осранг изплува от пушилката, земята пред нея — осеяна с отломки. Обгорено дърво и натрошени керемиди, а из въздуха се носеха на парцали разпокъсани платове.

Пред южната порта имаше още повече ранени, пръснати хаотично по земята — разкъсани и обгорени, омазани с кръв и сажди. Но звуците, които се носеха из града бяха същите като на Героите. Каквито винаги са. Горст стисна зъби. Някой да направи нещо, моля, помогнете им, убийте ги, все едно, но спрете проклетото им блеене.

Финри вече беше скочила от коня и тръгваше да влиза в града. Горст хукна след нея и я настигна малко след портата. Лицето му пламтеше, а в главата му блъскаха чукове. На идване му се стори, че слънцето се показваше през облаците, но за Осранг това нямаше значение — градът тънеше в сумрак. В дървените къщи горяха пожари. Пламъците се издигаха високо, а топлината им пресушаваше устата на Горст, изсмукваше потта от лицето му и караше въздуха да трепти. Видя една къща — изтърбушена, зейнала като изкормен търбух — с една липсваща стена, с щръкнали във въздуха дъски от пода на втория етаж, с прозорци, гледащи от нищо към нищо.

На̀ ти война. Това е тя, лишена от блясък и украса. От лъснатите копчета по униформите, повдигащите духа маршове и парадната помпозност. От мъжествено стиснатите зъби и наперено изпъчените гърди. От речите, сигналните тръби и възвишените идеали. Това е тя, войната — разсъблечена до истинската си същност.

Отпред някой беше клекнал над човек на земята и му помагаше. Вдигна почерняло от сажди лице. Не, не помагаше. Сваляше ботушите на онзи на земята. Когато Горст приближи, онзи се стресна и побягна нанякъде в сумрака. Горст погледна към войника на земята — едното му босо стъпало се белееше на фона на черната земя. О, цветът на мъжеството! О, смелите момчета на Съюза. Не ги пращайте повече на война. До момента, в който не ни потрябват отново като примамка или стръв.

— Къде да търсим? — попита прегракнал от дима Горст.