Герои

Финри го зяпна и спря за момент. Разчорлената ѝ коса беше паднала през лицето, имаше сажди по горната устна, а очите ѝ шареха облещени. Но все така красива. Не, повече. По-красива.

— Там! При моста. Бил е най-отпред. Какво благородство! Какъв героизъм! Води ме тогава, любов моя, към моста!

Двамата минаха покрай един ред подпалени от пожарите дървета, чиито горящи листа се сипеха като конфети по земята. Пейте! Всички да възпеят щастливата двойка! Чуваха се викове, приглушени, идващи някъде от сумрака. Едни търсеха помощ, други търсеха на кого да помогнат, трети — кого да ограбят. Неясни силуети — хора, коленичили над други, хора, носещи носилки, оглеждаха се, озъртаха се, сякаш бяха изгубили нещо, ровеха в купчините от отломки с ръце. Как е възможно да откриеш човек насред всичко това? Къде можеш да откриеш един човек? Цял човек.

Навсякъде имаше трупове. И части от трупове. Неразличими. Парчета месо. Хайде сега някой да ги смете, да ги напъха в лъскави ковчези и да ги върне обратно в Адуа, за да може кралят да приеме тържествено процесията им, кралицата да рони сълзи по напудреното си лице, а хората да клатят глави — защо, защо — докато в същото време си мислят какво да сготвят за вечеря, трябва ли им нов чифт обувки, или каквото там друго ги тревожи в момента, мамка му.

— Насам! — извика Финри и Горст се спусна към нея. Вдигна и отмести една пречупена греда. Два бяха труповете под нея, но нито един на офицер. Тя поклати глава, прехапа устни и сложи ръка на рамото му. Той трябваше да положи усилия да скрие усмивката си. Нима не осъзнаваше каква тръпка пораждаше в него допира на ръката ѝ? Някой искаше присъствието му. Някой се нуждаеше от него. Нещо повече, този някой беше тя.

Задавена от дима и с насълзени очи, Финри продължи да снове от една опустошена къща към друга. Ровеше с ръце в отломките, преобръщаше телата, а Горст я следваше по петите. Претърсваше всяка педя земя, със същото настървение като нея. Че дори по-силно. Но по друга причина. Ще разровя следващата купчина боклук и той ще е там — обезобразен труп, зяпнала уста, далече не толкова красив като приживе. И тя ще го види. О, не! О, да. Жестока, злобна, прекрасна съдба. И в страданието си тя ще се обърне към мен, ще ридае на рамото ми, дори може да блъска леко с юмрук гърдите ми, а аз ще я прегръщам, ще шептя блудкави успокоителни слова в ухото ѝ, ще бъда скалата, на която да се опре, и ще бъдем заедно, както трябваше, както би могло да бъде, ако имах смелостта да ѝ предложа.

Усмихнат до уши, Горст преобърна поредното тяло. Друг офицер. Едната му ръка беше толкова лошо счупена, че беше усукана зад гърба. Така рано отишъл си от този свят, с целия живот пред него, дрън-дрън, дрън-дрън. Къде е Брок? Дайте ми Брок.

Стърчащи, остри камъни и един огромен кратер — това беше останало от моста в Осранг. Повечето постройки около него представляваха просто купчини отломки и боклук, но една — иззидана от камък — стоеше до голяма степен непокътната. Покривът ѝ беше отнесен и някои от оголените му греди горяха. Горст тръгна натам. През това време Финри, притиснала ръка към устата си, се зае да преобръща труповете наоколо. Под масивния горен праг на входа нямаше врата, тя беше изтръгната от пантите и лежеше на земята, а под нея се подаваше ботуш. Горст се наведе и вдигна вратата настрани, все едно открехваше ковчег.

И там беше Брок. На пръв поглед не изглеждаше зле ранен. Лицето му беше покрито със струйки кръв, но не беше смазано на пихтия, както се бе надявал Горст. Единият му крак беше извит в неестествена поза, но си беше на мястото, също както другият и двете му ръце.