Герои

Горст клекна над него и постави ръка над устата му. Долови дъх. Още е жив. Получи такъв отрезвяващ пристъп на разочарование, че коленете му омекнаха. Всеки момент щеше да избухне от ярост. Измамен. Горст ли, онзи писклив кралски шут, откъде накъде ще получава каквото иска? От каквото се нуждае? Което заслужава? Ха, я да му го размахаме за малко под носа, после да му го отнемем и да се спукаме от смях! Измамен. Точно като в Сипани. Точно като на Героите. Точно като… винаги.

Горст повдигна вежда, въздъхна тихо, дълбоко, премести ръка надолу, към шията на Брок. Обгърна с палеца и средния си пръст врата му, напипа най-тънката му част и бавно стисна.

Къде е разликата? Напълваш сто ями със северняшки трупове — браво, ще има парад в твоя чест! Убиваш един, но със същата униформа — убиец. Престъпление. Недостойно дори за презрение. Нима не сме всички хора? От плът, кръв и мечти?

Той натисна малко по-силно, нямаше търпение да сложи край на всичко. Пък и Брок не възрази. Само потрепери леко. И бездруго, беше почти мъртъв. Нищо повече от малко подбутване на съдбата в правилната посока.

Толкова по-лесно, в сравнение с другите. Без стомана, писъци и мръсотия, просто лек натиск и малко време. А и толкова повече смисъл в сравнение с другите. Те нямаха нищо, което исках, просто бяха на противоположната страна. От тяхната смърт трябва да се срамувам. Но това тук? Това е справедливост. Оправдано е. Това е…

— Откри ли нещо?

Ръката на Горст подскочи и той намести пръсти под челюстта на Брок, все едно проверяваше за пулс.

— Жив е — каза дрезгаво.

Финри се наведе до него, постави една трепереща ръка на лицето на Брок, другата притисна към устата си. От гърлото ѝ се отрони шумна въздишка на облекчение, която имаше същия ефект върху Горст, какъвто би имал кинжал в лицето. Той пъхна една ръка под коленете на Брок, другата под гърба му и го вдигна от земята. Провалих се дори в убиването на човек. Сега не ми остава друго, освен да го спася.

Една от полевите болници беше разположена край южната порта и брезентът на шатрата ѝ беше посивял от натрупаната по него пепел. Отвън чакаха на опашка реда си ранените. Притискаха с длани всевъзможни рани, стенеха, виеха или мълчаха с облещени, празни очи. Горст тръгна безцеремонно през тях, право към входа на шатрата. Да, ние можем да се прередим, защото аз съм кралският наблюдател, тя е дъщерята на маршала, а раненият е полковник от много благородно потекло. Естествено, че смъртта на, без значение колко, незначителни хорица от простолюдието не е по-важна от удобството на копелдаци като нас.

Горст се промуши под покривалото на входа и положи внимателно Брок на изцапаната маса. Един лекар с напрегната физиономия допря ухо до гърдите му и го обяви за жив. А моите глупави, жалки надежди — за мъртви. За пореден път. Горст се дръпна назад, а помощниците на лекаря се скупчиха около масата. Финри застана отстрани, надвесена над съпруга си, хванала почернялата му от сажди ръка. Очите ѝ бяха пълни с надежда, страх, любов.

Горст остана за момент отстрани. Ако аз умирах на тази маса, щеше ли някой да го е грижа? Ще вдигнат рамене, после ще ме изхвърлят навън с помията. И защо не? Пак ще е повече, отколкото заслужавам. После остави лекарите да си вършат работата, излезе навън и спря пред шатрата. Не знаеше колко дълго се беше взирал в ранените.

— Казаха, че не е много зле пострадал.

Той се обърна към нея. Да се усмихне, му костваше повече усилия от изкачването на Героите по-рано днес.

— Аз… много се радвам.

— Казаха, че е извадил невероятен късмет.

— Така е.