Герои

Двамата замълчаха.

— Не знам как бих могла някога да ти се отблагодаря…

— О, лесно. Зарежи красивия глупак и бъди моя. Само това искам. Просто ме целуни, прегърни ме, отдай ми се, изцяло, напълно. Само това. Няма за какво — промърмори Горст.

Но тя вече се беше обърнала и се връщаше в шатрата, оставяйки го сам навън. Горст остана още малко и гледа как пепелта тихо се стели по земята и раменете му. До него, на оставена на земята носилка лежеше момче. Беше умряло, на път към шатрата или чакайки реда си за лекаря.

Горст се загледа в трупа. Той е мъртъв, а аз, егоистичният страхливец, съм още жив. Пое дълбоко въздух през разранения си нос и го издиша бавно през пресъхналата си уста.

Животът е несправедлив. Няма ред в него. Хората умират ей така, безразборно и без определена причина. Очевидно може би. Всеки го знае. Всеки го знае, но никой не вярва наистина, че е така. Мислят си, че като дойде техният ред, ще има поука, смисъл, история за разказване. Че смъртта ще им се яви в образа на всяващ страхопочитание професор, на свиреп рицар, на зъл император. Той подпъхна върха на ботуша си под рамото на момчето, обърна го на една страна, после го пусна да се търкулне обратно по гръб. Не, смъртта е отегчен чиновник с прекалено много книжа за попълване. Няма равносметка. Нито възвишен момент. Промъква се зад гърба ти и отнася душата ти, докато си клекнал и сереш.

Той прекрачи трупа на момчето и тръгна обратно към Осранг, през лутащите се сиви призраци в сумрака на дима. Не беше изминал и двайсет крачки от вътрешната страна на портата, когато чу някой да го вика.

— Насам! Помощ!

Горст видя от една купчина овъглени отломки да стърчи ръка. Видя и отчаяното, омазано със сажди лице. Изкатери се внимателно по камарата, разкопча катарамата под брадичката на войника, свали шлема от главата му и го захвърли настрана. Долната половина на тялото на човека беше затисната под прекършена дървена греда. Горст хвана единия ѝ край, вдигна я и я отмести от тялото на войника. Наведе се, вдигна го внимателно и го понесе като заспало дете към портата на града.

— Благодаря ти — изграчи човекът и потупа немощно Горст по изцапаната със сажди куртка. — Ти си герой.

Горст мълчеше. Само ако знаеше, приятелю. Само ако знаеше.

Отчаяни мерки

Беше време за празнуване.

Съюзът може и да гледаше иначе на ситуацията, но Дау беше обявил деня за победа и войниците му се бяха настроили да празнуват такава. Бяха изкопали нови ями за огньовете, набили канелките в буретата и бирата се лееше. Всички очакваха двойна надница, а мнозина — връщане у дома, където да заорат отново нивите си, жените си или и двете.

Те пееха, смееха се, мотаеха се насам-натам с несигурна походка, залитаха — до един пияни като талпи — газеха огньовете, от които хвърчаха искри в смрачаващото се небе. Чувстваха се дважди по-живи след ден, в който бяха погледнали смъртта в очите. Пееха старите песни. Пееха и нови, в които старите имена бяха заменени от тези на новите герои. Дау Черния, Коул Ричи, Желязната глава, Десетократния и Златния бяха издигнати на пиедестал, докато Кървавия девет и Бетод, Три дървета и Кокала, Скарлинг Качулатия дори потъваха в забвение, като слънцето, което потъваше бавно на запад. Геройските им дела догаряха до изтъркани спомени, проблясваха за последно, преди да бъдат погълнати от нощта. Дори за Уирън-от-Блай не се чуваше много. За Шама Безпощадни — нито думичка. Имена, обърнати от времето, като земята от ралото. Новите излизат отгоре, а старите потъват дълбоко в калта.

— Бек.

Гушата, с дървена чаша в ръка, приседна сковано до огъня и потупа дружески момчето по коляното.

— Главатар. Как е главата?

Възрастният войн докосна с върха на пръста си пресните шевове над ухото си.

— Боли. Но съм видял и по-лошо. Всъщност днес за малко да видя още по-лошо, както може би си разбрал. Скори ми каза, че си ми спасил живота. Повечето хора може и да не обръщат много внимание на такива работи, но аз да си призная, съм доста привързан към отдаване на значимото. Така че. Благодаря, предполагам. Много благодаря.

— Просто се опитвах да постъпя, както е редно. Както ти каза.

— Мътните го взели. Значи, все пак някой ме е чул. Ще пийнеш ли?

Гушата му подаде дървената чаша.

— Ъхъ.

Бек я взе и отпи голяма глътка. Бирата киселееше на езика му.