Герои

— Днес постъпи добре. Повече от добре, ако питаш мен. Скори ми каза, че ти си проснал онова грамадно копеле. Онзи, който уби Дрофт.

— Убил ли съм го?

— Не. Жив е.

— Значи, днес не съм убил никого. — Бек не знаеше да съжалява ли за това, или да се радва. Всъщност беше му все едно, днес нищо не го интересуваше. — Вчера убих човек — изплъзна се от устата му.

— Потопа каза, че си убил четирима.

Бек прокара език по устните си. Опита да оближе киселия вкус по тях, но той отказа да си отиде.

— Потопа не разбра какво точно стана, а аз бях прекалено голям страхливец да му кажа истината. Едно момче, на име Рефт, уби онези четиримата. — Той надигна жадно чашата и отпи нова глътка. — Аз се скрих в един шкаф в стената, докато те се биеха — избълва на един дъх. — Скрих се в шкафа и се напиках от страх. На ти сега един Червен Бек.

— Хм — кимна Гушата, стиснал замислено устни. Не изглеждаше кой знае колко впечатлен. Не изглеждаше и изненадан. — Е, това не променя с нищо онова, което направи днес. Има много по-страшни неща, които може да направи човек по време на битка, от това, да се скрие в шкаф.

— Знам — каза Бек. Отвори уста и понечи да излее всичко, което го мъчеше. Сякаш тялото му напираше да го избълва, както стомахът изхвърля погълнатата отрова. Колкото и главата да искаше да го скрие, устата напираше да го изкаже. — Трябва да ти кажа нещо, главатар — надделя накрая пресъхналата му уста.

— Слушам те — каза Гушата.

— Работата е там, че…

— Копеле! — извика някой и така блъсна Бек в гърба, че той лисна остатъка от бирата в огъня.

— Ей! — изръмжа Гушата, надигна се, примижал от усилие, но който и да беше блъснал Бек, вече го нямаше.

Изведнъж тълпата наоколо се раздвижи. Сякаш нещо преминаваше през нея и веселото настроение на мъжете се промени — гняв и присмех витаеха във въздуха към който и да беше онзи, който минаваше покрай тях. Гушата тръгна натам и Бек го последва. Каквото и да ставаше, за него беше добре дошло. Почувства се като човек, чийто пристъп за повръщане беше отминал и сега с облекчение беше установил, че вече не се налага да се излага повече и да повръща в шапката на жена си.

Промуши се през тълпата, право към най-големия огън, в центъра на кръга, където седяха най-големите мъже в Севера. А най-отпред, на стола на Скарлинг, седеше Дау Черния, отпуснал небрежно ръка и въртеше ли, въртеше топката на дръжката на меча си. От другата страна на огъня беше Тръпката и тъкмо сваляше някого на колене.

— Мамка му — промърмори Гушата.

— Така, така, така. — Дау прокара език по зъбите си, ухили се и се облегна назад в стола. — И това ако не е принц Калдер.

Калдер се опита да изглежда колкото можеше естествено и непринудено, но така на колене, с вързани на гърба ръце и с надвисналия над него Коул Тръпката не беше никак лесно. В това нямаше нищо естествено и непринудено.

— Поканата ти беше много трудна за отказване — каза той.

— Не се съмнявам — каза Дау. — А можеш ли да се досетиш защо ти я отправих?

Калдер обходи с поглед хората около огъня. Най-големите имена в Севера бяха тук. Най-надутите тъпаци. Глама Златния се подхилкваше ехидно от отсрещната страна на огъня. Керм Желязната глава го наблюдаваше с повдигната въпросително вежда. Брод Десетократния — с недотам злобно изражение както обикновено, но при всички положения далече от дружелюбно. Коул Ричи, с кисела физиономия от типа „ръцете ми са вързани“, и Кърнден Гушата, неговата пък сякаш казваше „защо не избяга“. Той им кимна сдържано.

— Имам бегла представа — отвърна накрая.

— За онези, които нямат, Калдер се опита да обърне срещу мен моя втори, като го накара да ме убие. През тълпата се понесе тихо мърморене, но не трая дълго. Никой не беше кой знае колко изненадан. — Истина ли е, Гуша?

Гушата сведе поглед към земята.

— Истина е.

— Ще отречеш ли? — попита Дау.

— Ако го направя, има ли шанс да забравим за цялата работа?

— Не спираш с шегите, а? — усмихна се Дау. — Харесва ми. Не липсата на преданост ме учудва, всеизвестен интригант си. Глупостта ти ме изненада. Кърнден Гушата е право острие, всеки го знае. — Физиономията на Гушата съвсем се вкисна и той извърна глава. — Забиването на нож в гърба не е в негов стил.

— Признавам, не беше много умно от моя страна — каза Калдер. — Какво ще кажеш да го отдадем на младежка наивност и да забравим за случката?

— Не виждам как бих могъл. Прекалено много се заигра с търпението ми, а то не е безкрайно. Нима не се отнасях с теб като с роден син? — Край огъня се разнесе смях. — Искам да кажа, не като с любим син. Не и първороден, не. Хилав изтърсак, но все пак син? Нима не ти дадох да водиш хората на брат ти, въпреки че нямаш нито опита, нито името за това? Нима не ти дадох правото да говориш край огъня? А когато прекали с приказките, не те ли изпратих в Карлеон с жена ти, за да си поохладиш малко главата, вместо да ти я отрежа на място, без много да му мисля? Доколкото си спомням, баща ти не беше така милосърден към онези, които не мислеха като него.

— Вярно е — каза Калдер. — Беше самата щедрост. О. Освен оня път, когато се опита да ме убиеш.